нечия чужда смърт го трогваха много повече от тези за неговата собствена.
— Кога се връща Тендзо?
— Трябва да си дойде до три дни.
— В крепостта Йокояма ли?
— Не, казах му да пристигне направо тук.
— Е, остани при мен дотогава.
— Възнамерявах да направя това, но по възможност бих искал да изчакам заповедите ви в някоя странноприемница в града под крепостта.
— Защо?
— Без определена причина.
— Е, тогава защо не останеш в крепостта? Прави ми за известно време компания.
— Ами…
— Що за тъпотия?! Притеснява ли те да си близо до мене?
— Не, истината е, че…
— Каква е истината?
— Оставих в тази странноприемница долу… един спътник и тъй като си помислих, че там може да му е скучно, обещах довечера да се върна.
— Този спътник жена ли е?
Нобунага бе като поразен. Чувствата, които събуди у него известието за смъртта на Шинген, бяха така далеч от грижите на Хидейоши.
— Иди довечера в странноприемницата, но утре се върни в крепостта. Може да доведеш твоя „спътник“ със себе си.
Това бяха последните думи на Нобунага към него, докато се извръщаше на тръгване.
Удари гвоздея право по главичката, мислеше си Хидейоши, докато се връщаше към странноприемницата. Чувстваше се като смъмрен, но това отново бе милост от страна на Нобунага. Обвиваше главата на гвоздея в красива украса, без онзи дори да забелязва това. На следващия ден се качи с Ою до крепостта, без това да предизвиква у него никакво неудобство.
Нобунага се бе преместил в нова стая и за разлика от предишния ден не бе обгърнат от мирис на саке. Седнал пред Хидейоши и Ою, той ги погледна от височината на подиума.
— Вие не сте ли сестрата на Такенака Ханбей? — попита той свойски.
Това бе първият път, който Ою срещаше Нобунага и сега тя бе редом с Хидейоши. Скри лице и си пожела да потъне в пода, но му отговори със слаб и прелестен гласец:
— Чест е за мен да се запозная с вас, господарю. Вие оказахте милост и на моя по-малък брат, Шигехару.
Нобунага впечатлен се загледа в нея. Отпърво му се искаше да подразни малко Хидейоши, но сега се почувства виновен и стана по-сериозен.
— Подобри ли се здравето на Ханбей?
— Не съм виждала от известно време брат си, господарю. Той е зает със своите военни задължения, но все пак от време на време получавам писма от него.
— А къде живеете сега?
— В крепостта Чотейкен във Фува, където имам далечен роднина.
— Чудя се дали Ватанабе Тендзо вече се е върнал — обади се Хидейоши в опит да промени темата, но Нобунага бе стара лисица и нямаше да се остави да бъде отвлечен.
— Какво казваш? Взе нещо да се объркваш. Не ми ли каза ти съвсем наскоро, че Тендзо няма да се върне до три дни?
Лицето на Хидейоши се обля в ярка руменина. Изглежда, Нобунага остана доволен от това. Искаше му се да го види за малко притеснен и разтревожен.
После покани Ою на празненството вечерта и отбеляза:
— Макар Хидейоши на няколко пъти да е ставал свидетел, вие не сте ме виждали как танцувам.
Когато по-късно вечерта Ою помоли да си вземе довиждане, Нобунага не настоя да остане, но каза рязко на Хидейоши:
— Е, тогава върви и ти.
Двойката напусна крепостта. Хидейоши обаче скоро се върна сам с някак объркан вид.
— Къде е господарят Нобунага? — попита той един от оръженосците.
— Тъкмо се оттегли в спалнята си.
Щом чу това, Хидейоши, необичайно разбързан, се отправи към частните покои и помоли един от самураите на стража да предадат съобщение.
— Трябва тази вечер да се срещна с Негово Височество.
Нобунага още не си беше легнал и веднага щом въведоха Хидейоши при него, помоли всички да излязат от стаята. При все че хората от нощната стража се оттеглиха, Хидейоши продължи нервно да се оглежда наоколо.
— Какво има, Хидейоши?
— Ами, изглежда в съседната стая има още някой.
— Не е някой, за когото да се тревожиш. Това е просто Ранмару. Не би трябвало да ни пречи с нещо.
— Но все пак. Съжалявам, че моля за това, но…
— И той ли да си отиде?
— Да.
— Излез и ти, Ранмару — обърна се към съседната стая Нобунага.
Ранмару се поклони мълчаливо, стана и си тръгна.
— Сега вече всичко трябва да е наред. За какво е всичко това?
— Работата е там, че когато си взех довиждане и преди малко слязох в града, заварих там Тендзо.
— Какво?! Тендзо ли се е върнал?
— Каза, че бързал през планините, за да стигне дотук, като едва правел разлика между деня и нощта. Смъртта на Шинген е вече сигурна.
— Така… в крайна сметка.
— Мога да ви дам много подробности. Приближените му в Кай изглежда се преструват, че нищо не се е случило, но зад това ясно може да се долови примесът на скръбта.
— Траурът, обзалагам се, е държан в пълна тайна.
— Естествено.
— И другите области не знаят нищо?
— Засега да.
— Е, сега е моментът. Допускам, че си забранил на Тендзо да говори за това.
— Не е нещо, за което да се тревожите.
— Но между нинджите има някои безогледни хора. Сигурен ли си в него?
— Той е племенник на Хикоемон и ни е верен.
— Е, трябва да сме крайно предпазливи. Възнагради го, но го дръж вътре в крепостта. Може би най- добре ще е да го затворим, докато всичко това приключи.
— Не, господарю.
— Защо не?
— Понеже отнесем ли се така към някого, при следващата възможност на него няма да му се иска да изложи на опасност живота си, както този път. А ако не успявате да се доверите на един човек, но му дадете награда, някой ден той може да бъде изкушен с много повече пари от противниците ни.
— Е, добре, къде го остави?
— Като по късмет Ою тъкмо се готвеше да потегли за Фува и аз му наредих да тръгне с нея като охрана на носилото й.
— Човекът е заложил на връщане от Кай живота си, а ти веднага му нареждаш да придружи твоята любовница? Няма ли Тендзо да се ядоса от това?
— С радост тръгна заедно с нея. Може да съм глупав господар, но той ме познава много добре.
