— Ти изглежда се отнасяш към хората си малко по-различно от мене.
— Може да бъдете двойно по-спокоен, господарю. Тя може да е жена, но ако й се стори, че Тендзо се кани да разкрие комуто и да било някаква тайна, ще защити нашите интереси, дори и ако се налага да го убие.
— Остави самохвалството настрана.
— Простете. Знаете какъв съм.
— Не в това с работата — възрази Нобунага. — Кайският тигър е мъртъв и ние не може да се бавим. Трябва да действаме, преди всички да са узнали за смъртта на Шинген. Тръгвай още тази вечер, Хидейоши и побързай да стигнеш в Йокояма.
— Възнамерявах да направя това незабавно, затова пратих Ою обратно във Фува и…
— Забрави останалото. Имам съвсем малко време за сън. С идването на деня вдигаме на крак войската.
Мислите на Нобунага съвършено съвпадаха с тези на Хидейоши. Възможността, която винаги бяха търсили, моментът да сложат край на една отдавнашна грижа, сега бе настъпил. Грижата бе, разбира се, премахването на враждебния шогун и на стария ред.
Не е нужно да се казва, че след като Нобунага бе действащо лице на новата епоха, която идваше на смяна на старата, неговото настъпление бързо се осъществи. На двадесет и втория ден от третия месец войската му с гръм излезе от Гифу. Когато пристигна на брега на езерото Бива, тя се раздели на две. Едната половина, предвождана от Нобунага, се качи на кораби и заплува през езерото на запад. Другата, съставена от частите начело с Кацуие, Мицухиде и Хачия, пое по суша и занастъпва покрай южния бряг на езерото.
В областта между Катада и Ишияма сухопътната войска прогони враждебните на Нобунага части, съставени от монаси-воини и разруши издигнатите покрай пътя укрепления.
Съветниците на шогуна бързо свикаха съвет.
— Да се съпротивляваме ли?
— Да искаме ли мир?
Тези хора имаха голяма грижа — още не бяха дали ясен отговор на искането от седемнадесет точки, което Нобунага прати навръх Нова година на Йошиаки. В него той бе обобщил всичките си оплаквания срещу шогуна.
— Що за дързост?! Та аз в крайна сметка съм шогун! — възкликна ядосано Йошиаки, като с лекота забрави, че Нобунага бе този, който го защити и върна в двореца Ниджо. — Защо да трябва да се прекланям пред един никой като този?
Един след друг пращаха при Нобунага посланици за обсъждане условията на мира, но те си тръгваха, без да са били приети. След това, като своего рода отговор, шогунът нареди по пътищата, които водят към столицата, да се издигнат препятствия.
Възможността, която Нобунага очакваше и за която Хидейоши се беше готвил, бе идването на подходящ момент да накажат Йошиаки, задето не е отговорил на Седемнадесетте точки. Тази възможност дойде по- скоро, отколкото и двамата бяха предполагали — ускори я смъртта на Шинген.
Във всеки период от историята, тръгналият срещу своята гибел човек неизменно се придържа към нелепото заблуждение, че не той е този, който е обречен. Йошиаки попадна право в тази клопка.
— Можем да използваме и него — каза Нобунага, който сега погледна на шогуна по нов начин.
И така, отнасяха се към него със загатнато неуважение. Служителите на западналия му шогунат обаче не знаеха собствената си цена и в умствено отношение, каквато и да бе темата на разсъжденията им, тяхното разбиране не отиваше по-надалеч от миналото. Гледаха само през кривото огледало на столичната култура и вярваха, че тя господства в цяла Япония. Като се уповаваха на закостенялата политика от миналото, те разчитаха на монасите-воини от Хонганджи и на множеството самурайски предводители в различните области, които мразеха Нобунага.
Йошиаки още бе в неведение относно смъртта на Шинген. И продължаваше да упорства.
— Аз съм шогунът, опората на самурайското съсловие. Не съм като монасите от връх Хиеи. Ако Нобунага някога насочи оръжието си към двореца Ниджо ще бъде заклеймен като изменник.
Държанието му показваше, че няма да се отдръпне при възможност за война. Естествено, отправи призиви към родовете около столицата и прати спешни известия на далечните Асаи, на Асакура, Уесуги и Такеда, като показно се готвеше за отбрана.
Щом чу това, Нобунага се обърна към столицата, изсмя се и без да спира войската си и за един ден, влезе в Осака. Този път стреснати бяха монасите-воини от Хонганджи. Внезапно изправени лице в лице срещу силите на своя главен противник, те нямаха представа какво да правят. За Нобунага обаче бе достатъчно само да построи хората си в боен ред.
— Можем да нанесем удара, когато пожелаем — каза той.
В този момент искаше най-вече да избегне всеки ненужен разход на военна сила. И досега постоянно бе пращал в Киото посланици с настоявания за отговор на Седемнадесетте точки. Това бе един вид последно предупреждение. Йошиаки погледна на него отвисоко — той е шогун и просто не му се иска да слуша мненията на Нобунага за своето управление.
Особено силно бе засегнат от две от Седемнадесетте точки. Първата се отнасяше до престъпна невярност към Императора. Втората имаше за предмет неблаговидното му поведение. При все че негов дълг е да поддържа мира в Империята, той сам подстрекава областите към бунтове.
— Безполезно е. Никога няма да приеме такъв род задочен разпит — само писмени бележки и послания — каза Араки Мурашиге на Нобунага.
Хосокава Фуджитака, който също се бе присъединил към Нобунага, допълни:
— Предполагам, няма полза да се надяваме, че шогунът ще се сепне, преди да е паднал от власт.
Нобунага кимна. Изглежда, всичко това му бе повече от ясно. Тук обаче нямаше да е необходимо да използва крайната жестокост, която приложи на връх Хиеи. А и не бе толкова беден на хрумвания, че да му се налага да използва един и същи подход два пъти.
— Назад към Киото!
Нобунага даде тази заповед на четвъртия ден от четвъртия месец, но тогава тя не изглеждаше нещо повече от опит да впечатли множеството с размера на войската си.
— Погледнете! Няма да ги остави да стануват много дълго. Също като предишния път, Нобунага се тревожи за Гифу и бързо ще оттегли войниците си — заяви въодушевен Йошиаки.
След известията, които запристигаха едно след друго обаче, цветът на лицето му почна да се променя. Тъкмо когато се поздравяваше сам за това, че отрядите са подминали Киото, войската на Ода се яви по пътя за Осака и заля столицата. После, без един боен вик и по-мирно, отколкото ако просто провеждаха бойно упражнение, войниците обградиха жилището на Йошиаки.
— Близо сме до Императорския дворец, така че внимавайте да не би да обезпокоите Негово Величество. Достатъчно ще е да накажем наглия шогун за неговите престъпления — нареди Нобунага.
Не се чуха никакви пушечни изстрели и дори не избръмча тетива. Всичко бе зловещо, даже много повече, отколкото ако имаше голямо раздвижване.
— Какво мислиш, че трябва да правим, Ямато? Какво се кани да ми стори Нобунага? — попита Йошиаки своя върховен съветник Мибучи Ямато.
— Вие сте жалко неподготвен. И сега ли още не разбирате какво е намислил Нобунага? Явно е дошъл да ви нападне.
— Н… но… аз съм шогунът!
— Това са размирни времена. Каква полза може да имате от една титла? Изглежда, пред вас са само две възможности за избор — да се решите да се биете или да настоявате за мир.
Докато казваше това, сълзи закапаха от очите на неговия служител. Той знаеше, че светът се променя, но изглежда бе решен да остане докрай в двореца Ниджо. Вече бе прехвърлил петдесетте — военачалник, минал разцвета на силите си.
— Да настоявам за мир ли? Има ли някаква добра причина аз, шогунът, да моля Нобунага за мир?
— Толкова сте главозамаян от шогунското звание, че единствената възможност за вас е да се самопогубите.
— Не мислиш ли, че ще спечелим, ако се бием?
