— Мацубара Такуми.
С тежки стъпки продължиха надолу по един широк, тъмен коридор към вътрешността на къщата. По цялото му протежение лицата на слугите, жените, съпругите и децата — множеството, което съставляваше това голямо семейство — кимаха за поздрав на главата на рода, върнал се от външния свят. Короку отвръщаше на поздравите на всеки поне с поглед. Като стигна в централното помещение, той седна тежко на една кръгла сламена постелка. Малка лампа осветяваше ясно бръчките по лицето му. „Да не е в лошо настроение?“, зачудиха се притеснени жените, докато носеха вода, чай и питки от черен фасул.
— Ойносуке? — обади се Короку след малко и се обърна към този от свитата, който седеше най-далеч от него. — Добре ни посрамиха тази вечер, а?
— Така е — съгласи се Ойносуке.
Четиримата мъже, седнали редом с Короку, имаха огорчен вид. Той самият сякаш не можеше да намери отдушник за лошото си настроение.
— Такуми, Ханоджо, а вие какво мислите?
— За кое?
— За това, дето стана тази вечер! Не беше ли името на рода Хачисука срамно опетнено?
Четиримата мъже потънаха в дълбоко мълчание. Нощта беше душна, нямаше и помен от вятър. Димът от кадилницата за прогонване на комарите влизаше в очите им.
По-рано днес Короку бе получил покана от един от важните придворни на Ода да посети чайна церемония. Никога не беше имал вкус към подобни неща, но всичките гости щяха да бъдат именити хора от Овари и това щеше да е добра възможност да се срещне с тях. Ако беше отказал поканата, би предизвикал присмех. Щеше да почне да се говори: „Колко са надути и каква важност си придават. Че той не е нищо повече от главатар на банда ронини. Сигурно го е страх да не се види, че нищо не разбира от чайна церемония.“
Короку и четирима от приближените му се появиха на приема по много достолепен начин. По време на церемонията един чайник от акайски порцелан привлече погледа на едного от гостите и в хода на разговора от устата му се изплъзна невнимателната забележка:
— Колко странно, сигурен съм, че съм виждал този чайник в дома на Сутеджиро, търговеца на съдове. Да не би да е известният съд, дето бил откраднат от разбойници?
Домакинът, необикновено привързан към своя чайник, естествено изпадна в силен смут.
— Та това е нелепо! Че аз съвсем наскоро го купих в един магазин в Сакай за почти хиляда златни монети! — и той дори си направи труда да покаже разписката.
— Е — продължи да настоява гостът, — крадците трябва да са го продали на сакайския търговец и през няколко ръце той най-сетне е стигнал до почитаемия ваш дом. Онзи, който нахлу в къщата на търговеца, беше Ватанабе Тендзо от Микурия. В това няма никакво съмнение.
Тръпка полази събраните гости. Явно говорещият не знаеше нищо за родословието на един друг от присъстващите — Хачисука Короку. Домакинът обаче и мнозина заедно с него бяха наясно, че Ватанабе Тендзо е племенник на Короку и един от главните негови съюзници. Преди да си тръгне, Короку се зарече да проучи докрай как стоят нещата. Беше почувствал честта си засегната и се върна у дома ядосан и засрамен. Никой от угрижените му другари не можеше да измисли какво да се прави. Ако се отнасяше до собствените им семейства и свити, биха могли да оправят нещата, но въпросът опираше до Тендзо, който пък бе племенник на Короку. Тендзовият дом в Микурия беше свързан с този в Хачисука и там постоянно живееха двадесетина, до тридесет ронина.
Короку беше още по-ядосан, понеже Тендзо му бе роднина.
— Това е нетърпимо — изръмжа той с презрение към безпътството на племенника си. — Глупав бях да не му обръщам внимание какви ги върши напоследък. Почнал е да се облича в хубави дрехи и си е взел много наложници. Посрами семейното име. Ще трябва да се отървем от него. Иначе така ще почнат да смятат рода Хачисука за нищо по-различно от банда крадци или шайка безпътни ронини. Печално положение за семейство, което се ползва с името на един от първите местни родове. Дори и аз, Хачисука Короку, чувам на всеослушание, че съм бил главатар на разбойници.
Ханоджо и Ойносуке сведоха погледи надолу, смутени от сълзите на огорчение, които внезапно забелязаха в очите на Короку.
— Слушайте всички! — Короку премери хората си с поглед. — Керемидите на този дом са изрисувани с един знак — кръста-манджи. Макар сега да е покрит с мъх, този знак се е предавал от времето на моя далечен предшественик — господаря Минамото Йоримаса, комуто е бил присъден от княз Такакура, задето този му събрал вярна войска. Нашето семейство е служило някога на шогуните, но от времето на Хачисука Таро сме загубили влиятелността си. И сега сме само един от местните родове. Знае се, че няма да изгнием в това село, без да сме се опитали да направим нещо по-добро. Не — аз, Хачисука Короку, се зарекох, че времето е дошло! Отдавна чакам деня, в който да измия името на семейството ни и да покажа нещо на света.
— Винаги така си говорил.
— И преди съм ви казвал, че преди да сторите нещо, трябва да мислите и че трябва да закриляте по- слабите. Моят племенник не се е поправил. Нахлул е в къщата на този търговец и нощем е направил онова, което вършат крадците — Короку прехапа устна. Ясно му беше, че не може да остави това така. — Ойносуке, Шиншичи. Идете двамата в Микурия, още тази нощ. Доведете ми Тендзо, но не му казвайте за какво. Той има доста въоръжени мъже при себе си. Както казват, не е човек, който ще се остави да го хванат с една само връв.
Следващото утро дойде с чуруликането на птиците в гората по хълмовете. Една от къщите в укреплението първа бе огряна от утринното слънце.
— Мацу, Мацу!
Мацунами, съпругата на Короку, надникна в спалнята. Мъжът й беше буден и лежеше настрана под мрежата за комари.
— Върнаха ли се вече хората, които пратих снощи в Микурия?
— Не, още не са.
— Хм — изръмжа Короку със загрижен вид на лицето.
Макар племенникът му да бе злосторник, който само лошо знаеше да върши, умът му беше остър. Ако нещо стане, дали би се усетил и опитал да избяга? „Доста закъсняват“, помисли си той отново.
Жена му събра мрежата. Синът им Камейчи си играеше с края на плата. Още нямаше две години.
— Хей! Я ела тук! — Короку прегърна детето и протегна ръце напред. Пълничко като децата от китайските картини, момчето тежеше дори и на баща си.
— Какво има? Клепачите ти са зачервени и подпухнали — Короку близна очите на Камейчи.
Момчето се раздразни, замаха и почна да драска срещу лицето на баща си.
— Трябва да са го изпохапали комарите — отвърна майка му.
— Ако са само комари, няма за какво да се притесняваме.
— Толкова е немирен, дори когато спи. Все се измъква изпод мрежата.
— Не го оставяй да простине, докато спи.
— Няма, разбира се.
— И внимавай за дребна шарка.
— По-добре не я споменавай.
— Той ни е първото дете. Може да се каже — награда от първия наш поход.
Короку беше млад и набит. Отърси се от мимолетното удоволствие и излезе от стаята с широки крачки, като човек, който си е поставил някаква голяма цел. Не беше от тези, които мирно си седят у дома и си сърбат сутрешния чай. След като се преоблече и изми лицето си, той влезе в градината и бързешком се насочи натам, откъдето идваше шум от удари.
Встрани от тясната пътечка имаше две малки ковачници, построени доста наскоро на мястото на две отсечени грамадни дървета. Беше посред гората, където досега брадвата не беше докосвала ствол още от времето на Корокувите прадядовци.
Майсторът на пушки Кунийоши, когото Короку тайно беше повикал от Сакай, работеше заедно с чираците си.
— Как върви? — попита самураят. Кунийоши и хората му се проснаха по очи върху пръстения под. — Все
