голям човек, ще облека майка ни в коприна и ще ти купя пояс от везан брокат за сватбата.
И двете жени се разплакаха от това, че Хийоши е пораснал дотолкова да говори такива неща. Сърцата им бяха като езера от сълзи, които заплашваха да удавят телата.
— Мамо, ето две стиски сол, които ми платиха от магазина. Спечелил съм ги с две години работа. Сложи ги в кухнята, сестричке — Хийоши сложи торбичката на земята.
— Благодаря ти — каза майка му, като се наведе над нея. — Това е солта, която си спечелил с първото си излизане вън от дома.
Хийоши остана доволен. При вида на радостното лице на майка си той самият изпита такава радост, че едва не се понесе във въздуха. Закле се за в бъдеще да я направи още по-щастлива. „Ето, значи! Това е солта на моето семейство, помисли си момчето. Не, не само на семейството, а и на селото. Или, още по- добре, на цялото царство.“
— Навярно доста време ще мине, преди да се върна — каза Хийоши, като се насочи към пътната врата, без да сваля обаче поглед от Онака и Оцуми. Единият му крак беше вече на прага, когато Оцуми внезапно се наведе напред и рече:
— Хийоши, чакай! — После се обърна към майка си: — Онзи наниз с монети, за който току-що ми каза, аз нямам нужда от него. Не искам да се омъжвам, така че дай го, моля те, на Хийоши.
Като заглуши с ръкава си едно ридание, Онака донесе наниза и го даде на Хийоши, който го погледна и каза:
— Не, нямам нужда от тях — и подаде монетите на майка си.
Оцуми, със загрижеността на по-голяма сестра, попита:
— А какво ще правиш далеч от дома без пари?
— Вместо това, мамо, ще ми дадеш ли сабята, която е носил татко — онази, направена за дядо ми?
Майка му се сепна, сякаш я бяха ударили в гърдите.
— Парите ще ти помогнат да оцелееш. Моля те, не ми искай тази сабя.
— Да не би да не е наша вече? — попита Хийоши.
— Ами… не — и майка му призна с горчив глас, че отдавна беше продадена, за да платят сакето на Чикуами.
— Е, няма значение. Нали онази ръждива сабя в килера все още си е на мястото?
— А… стига да я искаш.
— Мога ли да я взема? — макар да не желаеше да наскърбява майка си, Хийоши беше настоятелен. Спомни си колко беше желал тази неугледна стара сабя, когато беше на шест години и как тогава бе разплакал майка си. Сега тя се бе примирила с мисълта, че ще отрасне като такъв, какъвто се бе молила никога да не стане — самурай.
— Ох, добре, вземи я. Но, Хийоши, никога не заставай срещу друг човек и не я вади от ножницата. Моля те, Оцуми, иди я донеси.
— Недей. Аз ще отида.
Хийоши изтича в килера. Откачи сабята от гредата, на която беше висяла. Щом я препаса, си спомни за разплаканото шестгодишно момченце, преди толкова много време. И в този миг усети, че е пораснал.
— Хийоши, майка те вика — каза Оцуми, като надникна в килера.
Онака беше запалила свещ на малкия домашен олтар на полицата. В дървена чинийка бе сложила няколко зърна ечемик и малка купчинка от солта, донесена от Хийоши. Майката сключи ръце в молитва. Хийоши влезе и тя му каза да седне. После извади от раклата един бръснач. Момчето отвори широко очи.
— Какво ще правиш? — попита то.
— Ще ти устроим церемония по встъпване в пълнолетие. Макар да не можем да го направим тържествено, ще отпразнуваме излизането ти в широкия свят.
Тя обръсна предната част на главата на Хийоши. После накисна малко прясна слама във вода и върза косата му назад с нея. Хийоши никога нямаше да забрави това преживяване. И докато грапавата кожа на майчините ръце, които го докосваха по страните и ушите, го натъжи, той усещаше същевременно и нещо друго. „Сега съм като всички останали“, помисли си момчето. „Голям.“
Чуваше се лаят на бездомно куче. В тъмнината на тази раздрана от война земя изглежда единствено кучешкият лай ставаше все по-силен. Хийоши излезе навън.
— Е, аз тръгвам.
Не можа да каже нищо друго, дори и „грижете се за себе си“ — думите засядаха в гърлото му.
Майка му се поклони ниско пред олтара. Оцуми, взела на ръце разплакания Кочику, се завтече след него.
— Довиждане — каза Хийоши.
После не погледна назад. Фигурата му се смаляваше и смаляваше, докато съвсем се изгуби от погледа. Може би от студа, нощта беше много ясна.
Пушката на Короку
На няколко мили от Кийосу и на по-малко от десет от Нагоя беше селото Хачисука. Откъдето и да влезе човек в него, почти отвсякъде се виждаше един хълм с формата на шапка. По пладне в летния гъсталак се чуваше само песента на цикадите; нощем силуетите на големи летящи прилепи прорязваха лицето на луната.
— Йо!
— Йо! — се чу в отговор като ехо от вътрешността на гъсталака.
Ров, пълен с вода от река Кание, опасваше високите скали и големите дървета на хълма. Ако не се загледаш, сигурно нямаше да забележиш, че водата гъмжи от тъмни синьо-зелени водорасли, каквито обикновено има в застоялите естествени водоеми. Те никнеха по потъмнелите от времето каменни стени и насипите, цяло столетие защитавали това място, а заедно с него — наследниците на господарите на областта и техния имот и власт.
Отвън погледнато, беше почти невъзможно да се отгатне колко хиляди и дори десетки хиляди акра обитаема земя имаше върху хълма. Домът принадлежеше на един могъщ местен род от село Хачисука и стопаните му от много поколения насам бяха известни с детското си име Короку. Сегашният господар се казваше Хачисука Короку.
— Йооо! Отворете портата!
От другата страна на рова се донасяха гласовете на четирима или петима мъже. Единият беше Короку.
Истината бе, че нито той, нито предците му бяха от благородното потекло, с което се хвалеха, нито пък имаха права върху земята и управлението й. Бяха един могъщ местен род, но нищо повече. Макар Короку да бе наричан господар, а тези мъже — негова свита, всъщност в целия му дом имаше нещо делово и простовато. Между главата на домакинство и обкръжението му е естествено да се държат свойски помежду си, но отношенията между Короку и неговите мъже по-скоро наподобяваха такива между главатаря на шайка и хората, които го следват.
— Какво ли прави? — промърмори Короку.
— Какво се моткаш, пазачо? — провикна се не за първи път един от свитата.
— Йооо!
Този път се чу отговорът на пазача и дървената порта с тъп звук се отвори.
— Кой е?
От ляво и от дясно ги наобиколиха мъже с металически фенери, прилични на закачени на тънки пръчки камбани. Такива фенери могат да бъдат носени на бойното поле или в дъжд.
— Короку е — отвърна той, облян от светлината на лампите.
— Добре дошъл.
При преминаването си през портата хората се назоваваха по име.
— Инада Ойносуке.
— Аояма Шиншичи.
— Нагай Ханоджо.
