— Леличко — обади се предпазливо Хийоши, като гладеше котето, — това коте е гладно и трепери. Ако не му дадеш да яде нещо, ще умре.
Избегна да спомене собствения си стомах. Оецу сякаш не го чу.
— Още ли си тук? — попита тя. — Скоро ще се стъмни, но няма да ти дам да останеш в тази къща.
Тя скри сълзите с ръкава си. Хубостта на младата самурайска съпруга, толкова щастлива само преди две-три години, беше повехнала като обрулено от дъжда цвете. Хийоши, който все още държеше котето, си помисли за глада и за леглото, което сега му отказваха. Като погледна леля си, той внезапно забеляза, че видът й с нещо се е променил.
— Леличко! Коремът ти е голям. Да не си бременна?
Оецу вдигна стреснато глава, сякаш я бяха плеснали по бузата. Неочакваният въпрос беше съвършено неуместен за нея.
— Съвсем по хлапашки! Не трябва да задаваш такива неудобни въпроси. Отвратителен си!
После добави с раздразнение:
— Бързо се прибирай у дома, докато още е поне малко светло. Отивай в Накамура или където искаш! Тъкмо сега не ме е грижа какво ще правиш — преглътна задавено и се изгуби в къщата.
— Ще си тръгна — каза тихо на себе си Хийоши и стана да си върви, но котето не искаше да се лиши от топлината на гърдите му. В този момент една прислужница изнесе паничка варен ориз с бобена каша, показа я на котката и я извика навън. Тя веднага изостави Хийоши, за да последва храната. Момчето ги гледаше и устата му се пълнеха със слюнка, но по всичко изглежда, никой не се канеше да му предложи нещо за ядене. Реши да се връща в къщи. Когато стигна до входа на градината обаче, някой с остър слух усети присъствието му.
— Кой е там? — попита един глас от стаята за болни.
Закован на място, Хийоши позна Данджо и побърза да отговори. После, като реши, че моментът е подходящ, каза на самурая, че е бил изгонен от търговеца на съдове.
— Оецу, отвори вратата!
Оецу се опита да го разубеди, като възрази, че вечерният вятър ще го простуди и ще разлюти раните му. Не се пресегна да плъзне вратата настрани, докато Данджо не загуби търпение.
— Глупачка! — викна той. — Какво значение има дали ще живея двайсет дни повече? Отваряй!
Разплакана, Оецу го послуша и каза на Хийоши:
— Само ще влошиш болестта му. Поднеси му почитанията си и си тръгвай.
Хийоши застана с лице към стаята на болния и се поклони. Данджо седеше облегнат на купчина завивки.
— От дюкяна за съдове ли те изгониха, Хийоши?
— Да, господине.
— Хм. Е, нищо.
— Какво? — попита момчето озадачено.
— Няма нищичко срамно в това да те изгонят от работа, стига да не си бил нечестен или несправедлив.
— Разбирам.
— Твоят дом също на времето е бил самурайски. Самурайски, Хийоши.
— Да, господине.
— Един самурай не работи само заради прехраната. Той не е роб на стомаха си. Той живее заради това, за което е призван, заради службата и дълга. Храната е нещо в придатък, дар от небето. Не ставай като онези, които, в борба за поредния къшей хляб, прекарват живота си в безпътица.
Наближаваше вече полунощ.
Кочику, по начало болнав, беше измъчван от някаква детска болест и непрестанно плачеше. Вече не бозаеше от майка си и сега лежеше на едно сламено легло.
— Ако станеш, ще замръзнеш — толкова е студено — каза Оцуми на майка си. — Иди си легни.
— Как, след като баща ти още не се е прибрал?
Онака се изправи и седна заедно с Оцуми до огнището. Двете се заеха усърдно с ръкоделието, останало недовършено от вечерта.
— Какво прави той? И тази вечер ли няма да се прибира?
— Е, Нова година е.
— Но никой в тази къща, и най-вече ти, не я е отпразнувал с повече от една-единствена ечемичена питка. И през цялото време трябва да работим като сега на студа.
— Е, мъжете имат свои си забавления.
— Макар да продължаваме да го наричаме „господине“, той не работи. Само пие саке. Когато пък се прибере в къщи, през цялото време те тормози. Побеснявам от това.
Оцуми беше на възраст, когато момичетата обикновено напускат дома, за да се омъжат, но тя не искаше да изоставя майка си. Знаеше за паричните им затруднения и насън дори не си помисляше за пудра и руж, какво остава за новогодишна премяна.
— Не говори така, моля те — рече разплакана Онака. — На баща ти не може да се разчита, но някой ден Хийоши ще стане уважаван човек. Ще те омъжим за добър момък, макар да не можеш да кажеш, че майка ти добре е подбрала собствения си съпруг.
— Не искам да се омъжвам, мамо. Искам винаги да бъда с тебе.
— Една жена не бива да живее така. Чикуами не знае за това, но когато осакатиха Яемон, заделихме един наниз монети от парите, които той получи от господаря си. Мислехме си, че ще стигнат за твоята сватба. А и съм събрала повече от седем бали излишна коприна, за да ти изтъчем кимоно.
— Мисля, че някой иде, мамо.
— Баща ти ли?
Оцуми проточи врат, за да погледне кой е.
— Не.
— А кой тогава?
— Не знам. Тихо — тя преглътна шумно, внезапно усетила безпокойство.
— Мамо, там ли си? — обади се Хийоши в тъмното.
Стоеше неподвижен, без да направи и крачка, за да влезе в другата стая.
— Хийоши?
— А-ха.
— По това време вечерта?
— Изгониха ме ОТ дюкяна.
— Изгониха!
— Прости ми. Моля те, мамо, прости ми — изрида той.
Онака и Оцуми едва не се сблъскаха от бързане да го посрещнат.
— Какво ще правиш сега? — попита Онака. — Само не стой така навън. Влизай вътре — тя хвана Хийоши за ръката, но той поклати глава.
— Не, скоро ще трябва да си ходя. Прекарам ли дори и една нощ в тази къща, няма да искам да ви оставя отново.
Макар Онака да не желаеше синът й да се връща в този измъчен от бедност дом, не можеше да понесе той да си тръгне веднага отново в нощта. Очите й се отвориха широко.
— Къде отиваш? — попита го тя.
— Не знам, но този път ще служа на някой самурай. Тогава ще мога да донеса спокойствие и на двете ви.
— Ще служиш на самурай ли? — прошепна Онака.
— Ти ми каза, че не искаш да ставам самурай, но това е, което истински ме влече. И вуйчо ми в Ябуяма каза същото. Каза, че сега е времето за това.
— Ами ще трябва да обсъдиш това и с втория си баща.
— Не искам да го виждам — заяви Хийоши и поклати глава. — Ще трябва да ме забравите за близките десет години. Няма да е добре за теб да не се омъжваш, сестричке. Имай търпение обаче, а? Щом стана
