дървета.
— И?
— После чух писък. Уби и двамата и аз изтичах до къщата да ви кажа какво е станало.
— Накъде тръгна?
— Последно го видях да се хваща за ръба на стената, така че предполагам, прескочил я е. Стори ми се, чух нещо да пада във водата на рова.
— Шиншичи, догони го. Веднага излез с още мъже на пътя за селото.
След като даде тези заповеди, той самият със страховита бързина се втурна към предната порта.
Покрит с пот, Кунийоши така и не разбра какво е станало и колко време е минало. За него не съществуваше нищо друго освен пушката. Наоколо му хвърчаха искри от пещта. Най-сетне бе успял да оформи от железни стърготини необходимата част. С облекчение от свършената работа той нежно хвана в ръцете си мускета. И все пак още не беше напълно сигурен, че сачмата ще изхвърчи от дулото. Насочи празното оръжие към стената и го изпробва. С дърпането на спусъка се чу приятно прищракване.
„Ох, изглежда, че е наред“, помисли си той. Щеше обаче да е страшно неприятно, ако го даде на Короку и онзи намери още някакъв недостатък. Натъпка цевта с барут и сачма, зареди резервоарчето за палене на фитила, насочи дулото към пода и стреля. Разнесе се гръмък изстрел и сачмата издълба малко отверстие в пръстта.
„Успях!“
Като си мислеше за Короку, зареди наново пушката и се забърза по пътеката между гъстите дървета, която водеше от малката постройка към градината.
— Хей, ти! — извика някой, който едва се виждаше в сянката на едно дърво.
Кунийоши спря.
— Кой е? — попита той.
— Аз.
— Кой си?
— Ватанабе Тендзо.
— А? Племенникът на господаря ли?
— Какъв си такъв изненадан? Всъщност, разбирам защо. Сутринта бях вързан за онова там дърво и се канеха да изпробват върху мен тази пушка. А ето ме сега тук.
— Какво се е случило?
— Не те засяга: Разправия между чичо и племенник. Добре ми се поскара той.
— Знаех си аз.
— Слушай. Тъкмо сега до езерото Ширахата в селото става сбиване между селяни и самураи от околността. Чичо ми, Ойносуке, Шиншичи и техните хора отидоха натам. Очакват и аз веднага да ги последвам. Успя ли да свършиш с пушката?
— Да.
— Дай ми я тогава.
— Това нареждане на господаря Короку ли е?
— Да. Дай ми я. Ако враговете избягат, няма да можем да я изпробваме.
Тендзо сграбчи пушката от ръката на Кунийоши и изчезна в гората.
— Странно — помисли си ковачът.
Впери поглед в гърба на Тендзо, който си проправяше път между дърветата покрай външната стена. Видя го как се изкатери по нея, прескочи я и падна малко преди да стигне другия край на рова. Потънал до гърди във вонящата вода, той без да губи време прецапа като диво животно до брега.
— А! Той бяга! Помощ! Ето го! — завика Кунийоши колкото му глас държи от върха на стената.
Тендзо изпълзя от водата с вид на изкалян плъх и се извърна към ковача. Прицели се с пушката и стреля.
Оръжието издаде страховит звук. Тялото на Кунийоши се строполи от пръстената стена. Със скокове на бягащ леопард Тендзо претича през полето.
„Елате всички!“
Известието носеше подписа на главата на рода — Хачисука Короку. До вечерта домът се бе напълнил със самураи и някои даже стояха навън от портата.
— Битка ли?
— Какво мислите, че се е случило? — питаха се те един другиго, развълнувани от изгледите за сражение.
Макар досущ като обикновените земеделци и търговци да оряха своите ниви, да продаваха копринени пашкули, да отглеждаха коне и да ходеха на пазара, в основата си те бяха твърде по-различни от тях. Гордееха се с пролятата в битки кръв и недоволстваха от участта си. Предоставеше ли се възможност, не биха се поколебали да вдигнат оръжия, да предизвикат съдбата и да завихрят истинска буря. Поколения наред мъже като тези бяха опората на рода.
Ойносуке и Шиншичи стояха отвън до стената и даваха нареждания.
— Иди до градината.
— Не вдигайте толкова шум.
— Влез през главната порта.
Всички мъже бяха препасани с дълги бойни саби; като членове на местен род обаче те не бяха в пълно снаряжение, а носеха само железни ръкавици и наколенници.
— Отиваме в битка — догади се един от хората.
Границите на владението на Хачисука не бяха строго определени. Тези мъже не се числяха към никоя крепост и не се бяха клели във вярност на никой господар. Нито съюзниците, нито враговете им бяха постоянни. От време на време обаче, ако земите на рода бъдат нападнати, ако той влезе в съюз с местния господар или пък ако даде от своите хора за наемници и подбудители на размирици на господарите на далечни области, отиваха да се бият. Главите на някои родове свикваха своите отряди за пари, но личната облага никога не беше изкушавала Короку. Неговите съседи Ода признаваха това, също както и Токугава от Микава и Имагава от Суруга. Хачисука беше само едно от няколкото могъщи местни семейства, но имаше достатъчно престиж за това никой друг род да не застрашава земите му.
Известени, хората от целия род се появиха отведнъж. Събрани в обширния двор, те вдигнаха поглед към своя предводител. Мълчалив като каменна статуя, той беше застанал на едно изкуствено възвишение под увисналата от стъмващото се небе луна. Доспехите му бяха от черна кожа, а отстрани беше препасал дълъг меч. Макар снаряжението да изглеждаше леко, човек не можеше да не познае по него предводителя на един войнски род.
Пред замлъкналото множество от близо двеста души Короку обяви, че Ватанабе Тендзо вече не се числи към техния род. След като ясно изложи случилото се, той се извини за своята собствена неблагоразумност:
— За сегашното ни положение е виновна нашата немарливост. Тендзо трябва да бъде наказан за бягството си със смърт. Ще обърнем всеки камък и ще повдигнем всяко стръкче трева. Оставим ли го жив, Хачисука още сто години поред ще носят клеймото на крадци. Заради нашата чест, заради предците и потомците ни трябва да открием Тендзо. Не го смятайте вече за мой племенник. Той е изменник!
Речта тъкмо свършваше, когато един задъхан разузнавач се върна бежешком.
— Тендзо и хората му са в Микурия — съобщи той. — Очакват нападение и укрепяват селото.
Когато разбраха, че техен противник е Ватанабе Тендзо, мъжете донякъде се обезкуражиха, но щом чуха какво е станало, се сплотиха в защита на родовата чест. С решителна крачка слязоха до военния склад, където ги очакваше удивителен избор на въоръжение. В миналото оръжията и доспехите често биваха изоставяни на бойното поле след всяко сражение. Сега, когато края на междуособната война не се виждаше и страната бе потънала в мрак и безредие, оръжията се бяха превърнали във високо ценени предмети. Можеше да бъдат открити в дома на всеки един селянин и с изключение единствено на храните, най-лесно се продаваха срещу пари в брой.
Значителна част от въоръжението в склада беше там още почти от основаването на рода, а по времето на Короку запасът бързо бе нараснал, но в него все така нямаше огнестрелно оръжие. Това, че Тендзо
