— Сядай, свиньо! Да не искаш да избягаш?
— Не… няма — гласът му трепереше. Свлече се върху тревата и седна, сякаш го бяха приковали към почвата.
— Вържете го! — изръмжа Короку на приближените си.
Мацубара Такуми и Аояма Шиншичи в същия миг се намериха върху Тендзо. Извиха ръцете му зад гърба и ги завързаха с шнура на сабята му. Щом Тендзо ясно осъзна, че неговото престъпление е разкрито и че е в опасност, бледото му лице доби малко по-решителен и дързък израз.
— Ъ-ъ чичо, какво ще правиш с мене? Знам, че си ми по-стар роднина, но това е невъобразимо.
— Млък!
— Кълна се, не си спомням да съм вършил онова, за което говориш.
— Млъквай!
— Кой ти е казал такова нещо?
— Ще замълчиш ли или не?
— Чичо… ти си ми роднина, нали така? Щом се носят такива слухове, не можеше ли да ме попиташ дали са верни?
— Остави тези страхливи извинения.
— Но главата на един голям род не може да действа по слухове, без да ги е проверил…
Не ще и дума, това хленчене беше противно на Короку. Той вдигна пушката и я опря на свивката на лакътя си.
— Негодник такъв. Ти си просто живата мишена, нужна ми, за да изпробвам това ново оръжие, което Кунийоши току-що направи за мен. Вие двамата, заведете го до оградата и го вържете за някое дърво.
Шиншичи и Такуми блъснаха Тендзо и го сграбчиха за врата. Изтикаха го до долния край на градината, който беше достатъчно далеч, та слаб стрелец да не може да прати чак дотам стрелата си.
— Чичо! Искам само да кажа нещо. Изслушай ме, поне сега! — извика Тендзо. Всички ясно чуха гласа му и доловиха отчаянието в него.
Чичото не му и отвърна. Ойносуке донесе фитил. Короку го взе и след като зареди сачма в мускета, се премери в своя безпомощно пищящ племенник.
— Признавам, съгреших! Моля те, чуй ме!
Безучастни също колкото господаря си, мъжете стояха мълчаливо изопнати и гледаха. След няколко минути Тендзо млъкна. Главата му клюмна надолу. Може би вече предвкусваше смъртта. Или навярно бе окончателно съкрушен.
— Не го бива! — промърмори Короку. Отмести очи от мишената. — Дори и щом дръпна спусъка, сачмата не излита. Ойносуке, изтичай до ковачницата и ми доведи Кунийоши.
Щом ковачът се появи, Короку му подаде пушката с думите:
— Току-що се опитах да стрелям, но не става нищо. Поправи я.
Кунийоши огледа мускета.
— Не може да се поправи лесно, господарю.
— Колко време ще отнеме?
— Може би ще успея до тази вечер.
— Не можеш ли по-рано? Живата мишена, на която ще го пробвам, чака.
Едва сега ковачът разбра, че Тендзо е бил предназначен за мишена.
— П… племенникът ви ли? — заекна той.
Короку остави това без внимание.
— Сега си оръжейник. Добре ще е да се посветиш на направата на пушка. Успееш ли да я завършиш дори един ден по-рано от очакваното, ще бъде добре дошло. Тендзо може да е злодей, но все пак ми е роднина и наместо да умре като куче, би донесъл полза, ако го употребим за изпробване на оръжието. А сега продължавай с работата си.
— Добре, господарю.
— Тогава какво чакаш? — очите на Короку пламнаха като сигнални огньове. Дори без да вдига поглед, Кунийоши усети горещината им. Взе пушката и се завтече бързешком към ковачницата.
— Такуми, дай малко вода на мишената ни — нареди Короку. — Остави поне трима души да го пазят, докато пушката бъде поправена — и той се упъти към голямата къща да закуси.
Такуми. Ойносуке и Шиншичи също излязоха от градината. Нагай Ханоджо щеше този ден да си ходи у дома при семейството и скоро се обади, че тръгва. Горе-долу по същото време Мацубара Такуми отиде да свърши някаква работа, така че на хълма останаха само Инада Ойносуке и Аояма Шиншичи.
Слънцето се изкачи по небето. Сгорещи се. Цикадите забръмчаха монотонно и единствените живи същества, които се движеха под палещата жега, бяха мравките, пълзящи по нажежените камъни в градината. Яростен шум от удари на чук се носеше на вълни от ковачницата. Как ли отекваше той в ушите на Тендзо?
— Още ли не е готова пушката? — всеки път, щом суровият глас прозвучеше от стаята на Короку, Аояма Шиншичи тичаше до работилницата под изгарящата жега. И всеки път се връщаше на терасата с думите:
— Още малко време им трябва — и съобщаваше как напредва работата.
Протегнал встрани ръце и крака, Короку подремваше на пресекулки. Накрая и Шиншичи, уморен от вчерашните вълнения, потъна в лек сън.
Вдигна ги гласът на един от стражите, който викаше:
— Избягал е!
— Господарю Шиншичи! Избягал е! Елате бързо!
Шиншичи изтича бос в градината.
— Племенникът на господаря е убил двама стражи и е избягал! — лицето на мъжа беше с цвят досущ като на хума.
Шиншичи затича редом със стража, като викаше назад през рамо:
— Тендзо е убил двама стражи и избягал!
— Какво? — кресна Короку, внезапно събуден от дрямката си.
Цикадите все така продължаваха своята песен. Почти с едно-единствено движение той се изправи на нозе и препаса сабята, която винаги стоеше до него, докато спи. Скочи от терасата и не след дълго догони Шиншичи и стража.
Щом стигнаха дървото, Тендзо се беше изгубил от поглед. До ствола лежеше само едно развързано конопено въже. Около десет крачки по-надолу с лице към земята се виждаше труп. Намериха другия страж подпрян в подножието на стената, с глава, цепната на две като узрял нар. Двете тела бяха напоени с кръв, сякаш някой ги бе облял целите. В горещия ден кръвта по тревата бързо бе засъхнала и добила черния цвят на лакирано дърво, а миризмата беше привлякла рояци мухи.
— Пазачо!
— Да, господарю — мъжът се хвърли в нозете на Короку.
— Двете ръце на Тендзо бяха вързани с шнура на сабята му, а за дървото го държеше конопено въже. Как е успял да се измъкне от тях? Доколкото виждам, въжето не е прерязано.
— Ами… ние го развързахме.
— Кой?
— Един от убитите стражи.
— Защо го развързахте? И с чие позволение?
— Отначало не го слушахме, обаче вашият племенник каза, че искал да се облекчи. Каза, че не издържал повече и…
— Глупак! — кресна Короку на стража, като едва се сдържаше да не заудря с крак в земята. — Как си могъл да се хванеш на изтъркана хитрост като тази? Пън такъв!
— Моля ви, простете ми, господарю. Вашият племенник ни каза, че имате добро сърце и попита дали наистина вярваме, че ще убиете свой собствен роднина. Каза, че го наказвате само за назидание и понеже в момента сте правели пълно разследване, до залез-слънце ще му просите. После продължи, че ако не го послушаме, ще си изпатим, задето сме го накарали да се измъчва така много. Накрая един от тези тук го развърза и отиде заедно с него и другия страж, за да може да се облекчи под сянката на онези
