Анкокуджи.
— Така е, господарю.
— Не съм го виждал от много отдавна. Моля ви да пратите и на него поздравите ми.
Веднага щом вестоносецът си отиде, Хидейоши се обърна към един от служителите и го попита:
— У теб ли е писмото, което ти дадох от по-рано?
— Разбира се, господарю.
— То съдържа тайно известие от голяма важност. Занеси го направо на господаря Нобунага.
— Ще му го предам възможно най-бързо.
— Без съмнение пратеникът на Мори с тръгнал да изпълни задачата си с решимост, не по-малка от твоята. Обаче той бе пленен и в мои ръце попадна писмо, което издава намеренията и на Мунехару, и на Кикава. Бъди извънредно внимателен.
Хидейоши седна с лице към лампата. Писмото, което повери на пратеника, за да го занесе в Адзучи, съдържаше молба към Нобунага да поведе войска на изток.
Съдбата на откъснатата от света крепост Такамацу е като на оплетена в мрежа риба. Обединените войски на Мори Терумото, Кобаякава Такакаге и Кикава Мотохару вече са пристигнали. Сега трябва да се действа! Завоюването на запада може да се осъществи с един-единствен удар. Хидейоши искаше сам да поднесе завладените области в ръцете на Нобунага и смяташе, че личното присъствие на неговия господар ще стане залог за една сигурна победа.
„Тиквоглавец!“
Градът около крепостта Адзучи се бе превърнал в жизнено средище на новата култура. По улиците се тълпяха облечени в пъстри дрехи жители, а над тях се извисяваше главната кула на крепостта, на чиито изрисувани с бляскаво злато и в синьо стени новонапъпилите пролетни листа се открояваха като зелено везмо.
Всичко бе невероятно по-различно, отколкото на запад. През петия месец, докато Хидейоши и хората му полагаха денонощни усилия, за да успеят с превземането на крепостта Такамацу, улиците на Адзучи бяха обкичени с различни украси и в града цареше такова оживление, та на човек му се струваше, че обитателите празнуват наведнъж Нова година и Лятното слънцестоене.
Нобунага се готвеше да посрещне един доста важен посетител. Коя обаче, питаха се хората, може да бъде тази значителна личност? На петнадесетия ден от петия месец в Адзучи пристигна не друг, а господарят на Микава — Токугава Иеясу.
Преди по-малко от месец Нобунага се бе завърнал като победител от Кай. Тогава той мина през Иеясувата област Микава, тъй че това сега може би не бе нищо повече от връщане на посещението. Освен това Иеясу явно имаше причина да дойде в Адзучи — в тези времена на шеметни промени той не можеше да не обсъди със своя съюзник бъдещето. Така, макар за него да бе рядкост да прави официални гостувания в други области, сега Иеясу дойде в Адзучи с бляскава свита.
Бяха му отредени най-добрите жилища в града, а Акечи Мицухиде бе натоварен с отговорността да се погрижи за гостите. Освен това Нобунага нареди на сина си Нобутада, който тъкмо се готвеше да замине за западните области, да помогне с подготовката на замисленото пищно тридневно угощение.
Някои гласно се чудеха защо Нобунага устройва на Иеясу такова тържествено посрещане, след като този е осем години по-млад от него и владее област, която доскоро бе малка и слаба. Други им възразяваха, че в това въобще няма нищо необичайно. Съюзът на родовете Ода и Токугава траеше вече повече от двадесет години и не се бяха появили никакви подозрения, нарушени обещания или сблъсъци, които да го отслабят. В тези дни на измяна и вътрешни борби за власт това бе направо чудо.
Трети бяха на мнението, че причината за приготовленията не може да бъде просто това Нобунага да иска да се отблагодари на Иеясу за неговото гостоприемство. В бъдеще, настояваха те, господарят на Ода ще постигне още много големи неща. Западът осигурява достъп до най-западния японски остров Кюшу, а чрез него — до богатите земи на Южните морета. Иска ли Нобунага да успее със завоеванията си в тази посока, той ще трябва да повери японския север на съюзник, комуто да може да се доверява.
От известно време Нобунага наистина се готвеше да се отправи към западните области, за да ги постави, също като Кай, под своето пряко управление. Тъкмо сега бе започнал големи приготовления за поход. Въпреки това отложи всички тези важни дела, за да се срещне с Иеясу.
Посетителят, съвсем естествено, получи най-доброто, което можеха да му предложат в Адзучи — жилище, обзавеждане, различни предмети за ползване, храна и саке, всички от най-изисканите. Това, с което Нобунага искаше да го зарадва повече, отколкото с всичко друго, можеше обаче да се намери и у скромните хора от народа — приятелство и доверие.
Тези две неща осигуряваха издръжливостта на техните отношения. Иеясу от своя страна безброй пъти бе доказвал, че е верен съюзник. Той сам много добре разбираше, че интересите му са тясно свързани с тези на Нобунага, въпреки себичността и своенравието, които проявяваше от време на време повелителят на Ода. Ето защо, макар понякога да бе отпивал от твърде горчива чаша, той поддържаше Нобунага и се бе зарекъл да му остане верен до край.
Ако някой проницателен и безпристрастен наблюдател се вгледаше в съюза на Нобунага и Иеясу, за да установи кой от тях е спечелил и кой — загубил, той почти сигурно щеше да стигне до извода, че връзката е била от полза и за двете страни. Макар по онова време Иеясу да бе още млад и тепърва да даваше насока на живота си, без неговото приятелство Нобунага никога не би стъпил в Адзучи. А ако Иеясу не се бе ползвал от помощта на Нобунага, слабата и малка област Микава никога нямаше да устои на натиска на своите съседи.
Но не само приятелството и общите цели свързваха двамата мъже. Характерите им очевидно също се допълваха. Честолюбието на Нобунага — и волята да го задоволи — бяха недостъпни дори за въображението на човек като Иеясу. Но Иеясу, както пръв Нобунага би признал, имаше добри страни, от които той самият бе лишен — търпеливост, скромност и умение да пази силите си. А и самият Иеясу изглежда не кроеше големи планове за себе си. Грижеше се за ползата на своята област, но никога не даваше с това на своя съюзник причина за загриженост. Винаги осигуряваше на Нобунага твърда опора срещу общите им противници и като невидима крепост бранеше неговия тил.
С други думи, Микава бе идеалният съюзник, а Иеясу — надежден приятел. Като обърнеше поглед към трудностите и опасностите, които бяха посрещали през последните двадесет години, Нобунага винаги усещаше подтик да назове Иеясу „верен стар другар“. В него той виждаше човека с най-големи заслуги за това мечтата му за Адзучи да се превърне в действителност.
През време на угощението Иеясу на няколко пъти благодари на Нобунага за искреното гостоприемство, но не успяваше да се избави от усещането, че някой отсъства. Накрая попита Нобунага:
— Не беше ли господарят Мицухиде натоварен с подготовката на това празненство? Какво стана с него? Днес не съм го виждал изобщо, а и вчера не дойде на театралното представление.
— А, Мицухиде ли? — отвърна Нобунага. — Върна се в крепостта Сакамото. Трябваше да потегли така бързо, че не му остана време да дойде да се сбогува.
Гласът на Нобунага звучеше ведро и открито. В говора му не се долавяше никакво особено вълнение.
Иеясу обаче бе малко загрижен. В града се носеха тревожни слухове. Краткият и ясен отговор на Нобунага обаче изглежда ги опровергаваше и Иеясу реши да не отваря повече дума за това.
Въпреки това, когато се върна тази вечер в жилището си, той изслуша, каквото неговите служители бяха чули за заминаването на Мицухиде. Стана му ясно, че положението е достатъчно объркано, за да заслужава внимание. Чу различните разкази за станалото и по тях се опита да възстанови причината за внезапното заминаване на Мицухиде.
Всичко стана в деня на пристигането на Иеясу. Нобунага, без предварително предупреждение, направи оглед на кухните. Беше дъждовният сезон и влажният въздух тегнеше над Адзучи. Мирисът на сурова риба и мариновани зеленчуци дразнеше ноздрите. Освен това храните, които бяха докарали в големи количества от Сакай и Киото, стояха пръснати навсякъде в ужасен безпорядък. Над тях и пред лицето на Нобунага жужаха мухи.
— Тук вони! — изръмжа той сърдито.
