при всяка крачка го караше да потръпва.
„Допреди няколко години, всякога, когато се готвех да тръгна обратно, той, дори това да беше посред нощ, пожелаваше да ме види. Колко често ми е казвал: «Елате на чашка чай» или «Ако тръгвате утре рано, отбийте се при мен, преди да е съмнало». Защо сега ме е намразил толкова? Пратил е дори вестоносец, за да не трябва да се среща с мен лично.“
„Не мисли за това. Не мисли.“ Колкото по-старателно се опитваше да забрави какво се е случило, толкова повече негодуванието растеше и сърцето му се изпълваше с ропот. Думите на недоволство напираха навън като мехурчета в застояла вода.
— За какво са пък тези цветя? И те са безполезни.
Мицухиде протегна ръка към голямата ваза в нишата и изсипа цветята, които бяха красиво подредени в нея. Водата се разля шумно по пода.
— Да тръгваме! Време е за път! Готови ли сте? — извика той на служителите си.
Вдигна вазата над главата си, прицели се в един широк каменен праг и я хвърли с всичка сила към него. Съдът се разби сред фонтан, който опръска лицето и гърдите на Мицухиде. В звука от строшаването му имаше нещо успокоително. Господарят вдигна мокрото си лице нагоре, към пустото небе и се изсмя високо. Смехът му отекна самотно наоколо.
Беше късно през нощта. Над къщата се спусна мъгла, въздухът стана горещ и влажен. Служителите на Мицухиде вече се бяха приготвили за път и стояха строени пред портата. Конете цвилеха, вдигнали глави към ниските дъждовни облаци.
— Приготвили ли сте нещо за дъжд? — попита един от служителите и отново погледна към портата.
— Тази вечер не свети и една звезда. Ако завали, ще ни е трудно да се придвижим по пътищата. По- добре да си вземем няколко факли в запас — обади се на висок глас друг.
Лицата на самураите бяха мрачни досущ като нощното небе. Очите им бяха пълни с гняв, горчивина и разочарование. Много скоро чуха гласа на Мицухиде, който заедно с още няколко мъже излезе на кон от портата.
— Сакамото е почти на един хвърлей място — каза той. — Дори и да завали, трябва да пристигнем там скоро.
Щом чуха необичайно бодрия глас на господаря си, служителите останаха преди всичко изненадани.
По-рано вечерта Мицухиде се бе оплакал от лека треска и бе взел лекарство. Ето защо сега неговите служители се тревожеха да не би да завали. Той нарочно им отвърна на достатъчно висок глас, за да бъде чут и извън портата.
Щом се приближи, мъжете запалиха един от друг факлите си и броят им сякаш нарасна почти до безкрайност. После служителите излязоха в редица с високо вдигнати светилници и тръгнаха след конниците.
След като бяха вървели половин час, започна да вали и дъждовните капки угасиха пламъците на факлите.
— Изглежда, гостите в крепостта още не са си легнали. Сигурно ще пируват цяла нощ.
Мицухиде не забелязваше дъжда. Обърна се от седлото си и хвърли поглед назад през езерото. Голямата главна кула на крепостта Адзучи се издигаше в небето, което изглеждаше черно като мастило. Стори му се, че златните делфини, които украсяваха покрива, блестят по-ярко в тази дъждовита нощ. Роякът светлини, обгърнали многоетажната постройка, се отразяваше в езерото и сякаш потреперваше от студа.
— Господарю, господарю! Внимавайте да не се простудите! — обади се загрижено Фуджита Денго, приближи коня си до този на Мицухиде и прехвърли през раменете му сламена наметка против дъжда.
Бреговете на езерото Бива отново се губеха тази сутрин в мъглата, може би защото времето още не се бе прояснило след ранните летни дъждове. Вълните и гъстата мъгла се сливаха в едно и местността изглеждаше загърната в бяла пелена.
Пътят бе съвсем разкалян и конете се бяха опръскали чак до уши. Цялата дружина мълчаливо се опълчваше на времето и въпреки снощния дъжд, продължаваше упорито да настъпва към Сакамото. От дясната им страна оставаше брегът на езерото, от лявата — връх Хиеи. Вятърът, който духаше по склона на планината, правеше войнишките сламени наметала против дъжд да приличат на настръхнали таралежови бодли.
— Я, погледнете натам, господарю. Господин Мицухару е излязъл да ви посрещне — обърна се Масатака към Мицухиде.
Крепостта Сакамото стоеше право пред тях, на брега на езерото. Мицухиде кимна леко, сякаш вече бе забелязал новодошлия. Макар Сакамото да бе толкова близо до Адзучи, че двете крепости почти се виждаха една от друга, Мицухиде имаше вид, все едно е вървял поне хиляда часа. Застанал пред портите на крепостта, чийто началник беше неговият братовчед Акечи Мицухару, той се чувстваше така, сякаш се е измъкнал от леговището на тигър.
Кашлицата на Мицухиде, която от време на време се обаждаше, обаче тревожеше служителите му много повече от мислите, които го занимават. Те побързаха да изразят своята загриженост.
— Цяла нощ сте пътували под дъжда в този студ. Трябва да сте много уморен. Влезете ли в крепостта, побързайте да се стоплите и да си легнете в постелята.
— Да, сигурно трябва да го направя.
Мицухиде наистина бе внимателен към служителите си. Спокойно изслуша съветите им и добре разбра тяхната загриженост. Щом стигнаха до боровата горичка пред портите, Денго пое юздите на коня му и застана до седлото, готов да помогне на своя господар да слезе от него.
На моста, който пресичаше рова, се бяха строили няколко служители на Мицухару. Един от тях отвори чадър и с почтително изражение го предложи на посетителя. Масатака го пое и го вдигна над главата на Мицухиде.
Мицухиде мина по моста. Погледна през пречките от двете му страни и видя бели водни птици да плуват покрай подпорите подобно на захвърлени в синьо-зелената вода цветя.
Мицухару бе дошъл навън да посрещне братовчед си и сега излезе на няколко разкрача пред редицата войници и се поклони с уважение.
— Очакваме ви от изгрев-слънце — каза той и поведе Мицухиде през входа.
Десетината главни придружители на госта измиха калта от ръцете и нозете си, струпаха на купчина своите мокри сламени наметки и също влязоха в укреплението.
Другите останаха отвъд рова, където да измият конете и да се погрижат за багажа. Чакаха да им кажат къде ще бъдат настанени да нощуват. Цвилене и шум от човешки гласове се понесоха из околността.
Мицухиде смени пътните си дрехи с нови. В дома на Мицухару се чувстваше така спокоен, все едно е в собствената си къща. Всичките му стаи бяха с изглед към връх Хиеи и езерото. Вътрешното укрепление бе разположено на място, което на времето се славеше с хубостта си. Сега обаче никой не можеше да я оцени. След като Нобунага нареди да опожарят връх Хиеи, манастирите и храмовете се превърнаха в купчини пепелища. Едва наскоро селяните бяха започнали да възстановяват своите къщи в подножието на планината.
Наблизко стояха и развалините на крепостта на връх Уса, където намери края си бащата на Мори Ранмару. Също близо бе и полето на битката, в която войниците на Асаи и Асакура опитаха да дадат отпор на Ода, само за да покрият земята с труповете си. Замислеше ли се за тези развалини и отминали сражения, зад красотата на околната природа човек почти долавяше стенанията на духовете на убитите. Мицухиде седна, заслуша се в шума от ранния летен дъжд и потъна в спомени.
Между това Мицухару седна в малката стая за чай, където, загледан в пламъците на огнището, се заслуша в нежния звук на кипящата в чайника вода. Самият чайник бе отлят от майстора Йоджиро. В този миг чайната церемония бе погълнала домакина изцяло.
По времето, когато Мицухару бе юноша, двамата с Мицухиде отраснаха като братя. Заедно споделяха изпитанията на бойното поле и радостите на живота у дома. И вместо, както често става с братята, когато пораснат, да се отчуждят един от друг, те продължаваха и сега да бъдат близки.
Характерите им обаче си оставаха твърде различни. Ето защо тази сутрин останаха в различни
