от тинята лотосов корен и шумно цивреше.
Двама от проповедниците бяха оплескани с кал по дрехите и ръцете досущ като него. Третият бе скочил в рова, за да извади момчето и направо бе потънал в тинята.
Щом видяха свещениците в този вид, децата заскачаха весело наоколо, закискаха се, запляскаха с ръце и завикаха:
— Отецът е заприличал на сом! Вижте как му са се окаляли мустаците!
Родителите на момчето обаче благодариха на мъжете и — при все че не бяха християни — на техния бог. Поклониха се в нозете на свещениците с молитвено сключени ръце заплакаха от благодарност. Цялата тълпа в един глас хвалеше постъпката.
Макар и да трябваше сега да се върнат обратно, без да са поднесли даровете си, свещениците с нищо не показваха, че съжаляват за станалото. В техните очи Нобунага не е по-високо от това момче от бедняшкия квартал. Освен това вестта за случилото се щеше да тръгне от дом на дом и проповедниците добре знаеха какво вдъхновение може да се окаже това за техните последователи.
— Видя ли какво стана, Сотан?
— Да, направо се удивих.
— Тази тяхна вяра почти ме плаши.
— Но и те кара да се замислиш за някои неща.
Единият от разговарящите беше на около тридесет години, другият — много по-възрастен. Приличаха на баща и син. Нещо ги отличаваше от важните търговци от Сакай — навярно самото им държание издаваше широта на погледа и благовъзпитаност. При все това още от пръв поглед си проличаваше, че се занимават с търговия.
Сега, когато в него живееше Нобунага, храмът Хоно не бе просто храм. От нощта на двадесет и девети насам струпването на коли и носила пред главната порта и шумотевицата от влизащите и излизащи хора никога не спираше. Нобунага приемаше посетители, от които изглежда зависеше нещо много важно за страната. Всеки, дошъл при него и получил поне една дума или усмивка, се връщаше у дома с чувството, че е бил възмезден стократно за редките предмети, хубавите вина, изисканите ястия или другите дарове, които е поднесъл на господаря си.
— Да почакаме за малко тук. Изглежда, този, който влезе през портата, е някакъв придворен.
— Трябва да е градският наместник. Тези сигурно са слугите му.
Столичният управител Мураи Нагато и неговите придружители се бяха спрели пред главната порта и изглежда изчакваха през нея да премине носилото на някакъв благородник. Почти веднага след това минаха няколко самураи, които водеха два-три дорести коня зад малко шествие от паланкини и носила. Щом разпознаха Нагато, те се поклониха.
Щом навалицата се отстрани, управителят влезе през портата. Уверили се, че той е вече вътре, двамата търговци също се насочиха в тази посока.
Естествено стражата на портите бе извънредно строга. За непрестанно влизащите и излизащи посетители войнственият блясък на копията, алебардите и очите на застаналите на пост бойци бе необичаен. Всички бяха облечени в доспехи и ако някой им се стореше подозрителен, веднага го караха с шумни викове да спре.
— Я почакайте! Къде сте тръгнали? — попитаха те двамата търговци.
— Аз съм Сошицу от Хаката — отвърна с възпитан глас по-възрастният и сведе глава надолу.
По-младият му спътник последва неговия пример.
— Аз съм Сотан, също от Хаката.
Стражите очевидно не разбраха много от това представяне, но техният началник, застанал вътре в двора, махна усмихнат на новодошлите.
— Влезте, моля.
Залата Омотемидо са намираше в средата на храмовия двор, но неговият същински център беше жилището на Нобунага. Гласът му се чуваше от една стая, пред която бълбукаше извор, а от постройката малко по-встрани вятърът от време на време донасяше шум на женски смях.
Нобунага разговаряше с един пратеник от своя трети син Нобутака и с Нива Нагахиде.
— Това ще ми е от голяма помощ, Нагахиде — обърна се той към служителя. — Съобщете на човека, че всичко е подсигурено. Аз сам ще тръгне след няколко дни за западните области и там ще се видим лично.
На следващата сутрин войските на Нобутака и Нива трябваше да потеглят с кораби за Ава. Пратеникът бе дошъл да докладва за завършването на подготовката и да извести Нобунага, че Токугава Иеясу си е тръгнал от Осака и сега е в Сакай.
Господарят погледна нагоре към небето и — сякаш едва сега забелязал, че цветът му се е променил — каза на един от оръженосците:
— Смрачава се. Вдигнете завесите от западната страна.
После попита Нобутада:
— И при теб ли е толкова горещо?
Нобутада бе пристигнал в столицата малко преди баща си и беше отседнал в разположения наблизо храм Мьокаку. Откакто дойде предишния ден в Киото, изглеждаше малко уморен. Канеше се да помоли да си тръгне, но господарят се обърна към него с думите:
— Защо довечера да не пийнем двамата заедно чай? Последните две вечери все имаме гости. Мъчно ми е, че нямам време да се видя с тебе. Ще поканя няколко интересни гости, с които да се запознаеш.
Готвеше се да даде прием на сина си и надали щеше да приеме отказ от негова страна.
Ако можеше да говори откровено, Нобутада навярно би казал, че е само на двадесет и пет и не е навлязъл в чайната церемония така дълбоко като баща си. Особено го дразнеха учителите по чай, които безделничат по време на война. Щом ще има удоволствието да бъде заедно с баща си, за какво им е учител по чайна церемония. Всъщност, макар и уморен, искаше веднага да потегли на поход. Не желаеше дори на час да изостава от своя по-млад брат Нобутака.
Изглежда Нобунага беше поканил и Мураи Нагато — не като управител на Киото, а просто като приятел. Нагато обаче не можеше да се освободи от строгите ограничения в държанието между господар и служител и разговорът не вървеше. Нобунага мразеше неловкото мълчание. След уморителното ежедневие, грижите за държавните дела, непрестанния поток от посетители и недоспиването, сега, освободил се за миг от задълженията си на властник, той не можеше да понася такава превзетост. В положения като това винаги се сещаше за непосредствеността на Хидейоши.
— Нагато? — обади се той.
— Да, господарю?
— Не е ли тук синът ви?
— Дойде с мен, но тъй като е несведущ в чаеното изкуство, го оставих да почака навън.
— Стига с тези превземки — промърмори Нобунага.
Помолил бе управителя да доведе сина си, за да могат да разговарят като близки, а не за да беседват като господар и служител. Сега обаче не поиска от Нагато да въведе младежа.
— Какво ли е станало с нашите гости от Хаката? — продължи Нобунага.
Стана и тръгна към храма, като остави Нобутада и Нагато на местата им.
От стаята на оръженосците се носеше гласът на Бомару. Изглежда по-големият му брат Ранмару му се караше за нещо. Вече всички деца на Мори Йошинари бяха пораснали. Напоследък се носеше слух, че Ранмару се надява да получи Сакамото, който, сега владян от рода Акечи, на времето бе принадлежал на баща му. Дори Нобунага чу за това и почти изпадна в ярост. За да разпръсне мълвата, се замисли дали подобава още да държи Ранмару постоянно до себе си като оръженосец. В крайна сметка една промяна щеше да е от полза и за самия младеж.
— В градината ли излизате? — попита Ранмару.
Нобунага бе застанал на терасата и оръженосецът бързо изтича натам, за да постави върху прага чифт сандали. „Добре е да имаш на служба при себе си някой, който е толкова досетлив и внимателен“, помисли си господарят — през последните десетина години бе успял да свикне да му се угажда така.
— Не, няма да излизам. Горещо беше днес, а?
