— Без съмнение трябва да ги оставим. Донасяйте тук колкото се може по-бързо всичко ново, което срещате по пътя си.
— Ще изпълним желанието ви, господарю.
— Или ако не успеете да донесете всичко, тогава опитайте от него, предъвчете го добре и останалото изплюйте — добави Нобунага.
— Да го изплюем ли?
— Сдъвчете го хубаво, приемете в страната си това, което е добро за нея, а останалото изплюйте. Ако всички в Япония — воини, земеделци, търговци, занаятчии — схванат добре това, което искам да кажа, възприемането на нищо чуждо няма да ни създаде грижи.
— Не, нещата не може да станат по този начин.
Сошицу махна отсечено с ръка. Решително не споделяше мнението на Нобунага и побърза да изрази своето становище за насоките на управлението:
— Вие като повелител на страната ни може и да мислите така, господарю, но аз напоследък съм забелязал някои тревожни признаци и лично не мога да се съглася с вас.
— За какво говорите?
— Шири се една лъжлива вяра.
— Християнските проповедници ли имате предвид? Да не би будистите да са идвали и при вас, Сошицу?
— Вие гледате на това с пренебрежение, но въпросът всъщност тревожи цялата страна.
И Сошицу продължи с разказ за детето, което преди няколко часа бе паднало в рова и за това как държанието на свещениците впечатли всички наоколо.
— След по-малко от десет години вече хиляди ще са изоставили праотеческите олтари и ще са се обърнали в християнството. И това се случва не само в Омура и Нагасаки, но и по цял Кюсю, в далечните области на Шикоку и дори в Осака, Киото и Сакай. Ваше Височество преди малко каза, че всичко, което приемем в Япония, няма да донесе вреда, ако бъде преди това сдъвкано и остатъкът — изплют, но вярата е от онези неща, към които надали може да се отнесеш така. Колкото и да дъвчат хората, а лъжеучение ще завладее душите им и после, дори да бъдат разпъвани и обезглавявани, те няма да се откажат от него.
Нобунага не пророни нито дума. По израза на лицето му се разбираше, че въпросът е дотам сериозен, та да не може да бъде обсъден с няколко думи. Сам бе опожарил връх Хиеи и както никой от владетелите преди него бе поставил будистката вяра на колене. Духовенството го запомни с огъня и меча и той сам по- добре от всеки друг знаеше, че където и да отиде, тази неприязън няма да изчезне.
От друга страна, разреши на проповедниците да си издигнат църква, те получиха от него открито позволение за работа и от време на време биваха дори канени на угощения. Будистките монаси на висок глас питаха коя от двете страни Нобунага смята за чужденци — християните или тях.
Господарят ненавиждаше оправданията. Никак не обичаше да се казва нещо по открит начин, а от друга страна уважаваше едно пряко интуитивно разбиране между хората. Всъщност, това го въодушевяваше.
— Сотан — обърна се сега Нобунага към другия от събеседниците си. — А вие какво мислите за това? Млад сте и навярно гледате на нещата по-различно, отколкото Сошицу.
За миг Сотан хвърли плах поглед към лампата, но после ясно отвърна:
— Съгласен съм с вас, господарю. Най-добре ще е да предъвчем тази чужда вяра и после да я изплюем от устата си.
Нобунага се обърна и погледна към Сошицу, сякаш току-що е намерил потвърждение на собственото си становище.
— Не се безпокойте. Трябва да гледаме на света по-отвисоко. Преди дълги векове господарят Мичидзане се е застъпил за съчетаването на китайските знания с японската душевност. Дали внасяме обичаи от Китай или нови предмети от Запада, багрите на есента и черешовият цвят напролет ще си останат същите. По-скоро дъждът ще опресни водата в езерото ни. Вие правите грешката да мерите океана с рова на храма Хоно. Не е ли така, Сошицу?
— Да, господарю. Ровът трябва да се мери с подобаваща мярка.
— Същото е и със задморските новости.
— Старостта е превърнала дори мен в жаба, затворена в кладенец — каза Сошицу.
— Намирам, че по-скоро приличате на кит.
— Да — отвърна търговецът, — но и китовете биват късогледи.
— Хей, донеси малко вода — нареди Нобунага на оръженосеца, който бе задрямал зад гърба му.
Вечерта още не беше стигнала края си. Макар храната и пиенето да бяха привършили от доста време, самият разговор продължаваше да ги увлича.
— Татко — пристъпи Нобутада към Нобунага, — стана прекалено късно. Аз ще ви пожелая лека нощ.
— Остани още малко — помоли го Нобунага с необичайна за такива случаи настойчивост. — Та ти си отседнал съвсем наблизо, в Ниджо, нали? Може да е късно, но пък нямаш много за ходене. Нагато живее пред самите порти и нашите гости от Хаката надали ще се връщат тази вечер чак дотам.
— Аз поне… — Сошицу изглежда се накани да си тръгва. — Утре сутрин имам уговорка за среща.
— Значи тук ще остане само Сотан, така ли?
— Аз имам още неща за подреждане в стаята за чай.
— Разбирам. Няма да останете с мен за сакето. Но носите скъпи прибори за чайна церемония и ще останете тази вечер да ги пазите тук.
— Няма да ви възразявам, господарю.
— Кажете си го направо — засмя се Нобунага.
Внезапно погледна зад гърба на Сотан и впери поглед в окачения на стената свитък.
— Му Чи е голям художник, не съм ли прав? В наши дни рядко ще намериш такова умение. Чувал съм, че Сотан имал една негова картина, която се казвала „Кораби се връщат от далечно пристанище“. Питам се кой ли човек е достоен да притежава такова прочуто произведение.
Сотан изненадващо се засмя гръмко, сякаш Нобунага го няма.
— На какво се смеете, Сотан?
Сотан огледа хората наоколо си.
— Господарят Нобунага се опитва да ми отнеме свитъка на Му Чи и използва една от хитрите си уловки: „Кой ли е достоен да притежава такава картина?“ Та това е все едно да пратиш съгледвачи в някоя неприятелска област. Я внимавай за безценната си дъбова кутия за чай, Сошицу!
Не можеше да спре смеха.
Улучи право в целта. От известно време Нобунага опитваше да се сдобие с картината. И тя, и кутията обаче бяха старо родово наследство и по тази причина дори и господарят не успяваше досега да ги поиска направо от техните собственици.
Сега обаче самият притежател повдигаше въпроса. Нобунага веднага реши, че желаният предмет му е все едно вече обещан. След като се изсмя пред него така дръзко, Сотан надали ще има смелост да му откаже исканото.
И Нобунага също се засмя.
— Ех, нищо не може да ви убегне, Сотан. Ако сега споменете и възрастта ми, ще направите от мене истински следовник на Пътя на чая.
Тази шега съдържаше много истина.
— След няколко дни ще се срещам с учителя Сокю от Сакай — намеси се Сошицу. — Тогава нека да размислим заедно къде ще е най-доброто място за картината. А, разбира се, най-уместно ще е да бъде попитан самият Му Чи.
Настроението на Нобунага се оправи. Макар прислугата на няколко пъти да влизаше да подкъсява фитилите на лампите, той продължи да отпива от чая и съвсем забрави кое време е.
Беше лятна нощ и всички кепенци и врати на храма бяха отворени. Може би заради това пламъците на лампите постоянно трепкаха и около тях се образуваха сияния от вечерна мъгла.
Някой почука на предната врата на храма. След малко един служител дойде да съобщи, че е пристигнало известие от западните области. Нобутада се възползва от случая да стане и да се сбогува.
