Докато изричаше тези стихове, Мицухиде усети колко страшно е неговото сегашно положение. Сълзи потекоха по страните му. Служителите също заплакаха. Някои между тях дори прехапаха ръкавите на доспехите си или се строполиха по очи на земята. Един-единствен мъж не заплака — старият воин Сайто Тошимицу.
В този миг на общо вълнение той реши да обвърже всички присъстващи с клетва. Намеси се с думите:
— Вярвам, че Негово Височество ни се довери, защото ни смята за хора, на които може да разчита. Ако господарят бъде посрамен, неговите служители трябва да умрат. Нима само нашият господар бива наскърбяван по такъв начин? Малко време остава още на моите стари кости, но ако мога да стана свидетел на падението на господаря Нобунага и на това как моят господар взима в свои ръце управлението на страната, ще мога после да умра, без да съжалявам за нищо.
След него заговори Мицухару:
— Всеки от нас смята себе си за най-верен слуга на Негово Височество. След това, което той ни каза, пред нас има открит само един път. Да побързаме да не пропуснем часа, в който да умрем достойно.
Всички предводители на отряди отвърнаха в един глас. Блясъкът на вълнение в очите им сякаш сам говореше, че не знаят друга дума освен „да“. Щом Мицухиде се изправи на крака, мъжете затрепериха от възбуда. Както открай време бе прието при заминаване за бойното поле, те го приветстваха с викове.
Йомода Масатака вдигна очи към небето и подкани мъжете да се подготвят вътрешно за това, което им предстои.
— Скоро ще е Часът на петела. До столицата има около пет часа път. Ако тръгнем напряко, до изгрев- слънце трябва да успеем да обградим храма Хоно. Успеем ли да влезем в него до Часа на дракона и после да разрушим храма Мьокаку, всичко трябва вече да е решено, преди да е станало време за закуска.
Говореше обърнат към Мицухиде и Мицухару. В гласа му имаше пълна убеденост. Тази реч, разбира се, не беше нито съвет, нито някаква препоръка. Хората просто трябваше да знаят, че страната е вече в ръцете им.
Беше втората половина на Часа на петела. Пътят в подножието на планината вече бе притъмнял от сянката й. Облечените в доспехи мъже преминаха в редица през село Оджи и накрая стигнаха до възвишението Ойносака. Нощното небе бе пълно със звезди, а столицата долу приличаше на негово отражение.
„Петдесет години живот под това небе“
Червеникавите лъчи на залязващото слънце паднаха върху празния ров на храма Хоно. Беше първият ден на шестия месец. Цял ден слънцето бе жарило безмилостно над столицата и дори в сравнително дълбокия ров се бяха образували сухи буци кал.
Покритите с керемиди кирпичени стени се простираха на повече от сто разкрача от изток на запад и на двеста — от север на юг. Ровът бе широк повече от дванадесет лакътя и по-дълбок, отколкото е обичайно за един храм. Минувачите различаваха покрива на главното светилище и десетината манастирски постройки, но пред погледа им не се разкриваше нищо повече. Само прочутото медно акациево дърво в един ъгъл на двора се виждаше от доста голямо разстояние. Беше толкова голямо, че хората го наричаха Горичката на храма Хоно.
Това дърво бе толкова известна забележителност, колкото пагодата на Източния храм. Щом лъчите на късното следобедно слънце проникнаха между клоните му, цяло ято врани нададе обичайния си грак. Колкото и придирчиви и изискани да се опитваха да бъдат гражданите на Киото, имаше три неща, от които те не можеха да избягат — бездомните псета нощем, кравешкия тор по улиците сутрин и враните следобед.
Зад оградата на храма все още имаше доста незастроено място. Двадесетина сгради бяха опожарени по време на по-раншните междуособици в столицата и сега бе необходима много работа по възстановяването им. Ако тръгнете от главната порта на храма в посока към Четвъртата улица, посетителят щеше да види седалището на наместника на Киото, самурайския квартал и улиците на един добре планиран град. В северната половина на същия град обаче като острови от времето на шогуната продължаваха да стоят бедняшките квартали. Една тясна уличка там още заслужаваше своето старо име — Помийната улица.
Децата от околните домове препълваха почти догоре тесните улички, заградени от грубо измазаните грапави стени на къщите с прихлупени покриви. Покрити с циреи и обриви, със сополиви носове, те изпълниха улицата като рояк огромни мухи.
— Дошли са проповедниците! — викаха.
— Свещениците от храма Намбан минаха с една клетка за птици!
Тримата проповедници се засмяха, като чуха детските викове и забавиха ход, сякаш чакаха някой да излезе да ги посрещне.
Храмът Намбан, както бе известна сред хората църквата на християнските проповедници, се намираше на близката Четвърта улица. Сутрин в бедняшкия квартал се чуваха напевите от богослужението в храма Хоно, а вечер по улиците отекваха църковните камбани. Портите на Хоно бяха много внушителни, а монасите, които живееха там, обикаляха улиците с надменни изражения на лицата си. Християнските проповедници пък, когато минаваха, се държаха скромно и дружелюбно към местните обитатели. Щом видеха дете с цирей на лицето, го потупваха по главата и му показваха как да се излекува; чуеха ли, че някой е болен, отиваха да го посетят. Смяташе се, че никой не трябва да се бърка в разприте между двама съпрузи, но ако в такъв момент наблизо минаваше проповедник, той щеше да се намеси и да се опита да ги помири. Така тези хора станаха познати като добродушни и добронамерени.
— Те наистина се грижат за останалите — говореха бедните. — Може да са ни пратени от боговете.
От известно време хората гледаха на проповедниците само с възхищение. Те помагаха на бедните, болните и бездомните. При църквата имаше дори нещо като болница и сиропиталище. И освен това проповедниците обичаха децата.
Когато обаче същите тези християнски проповедници случайно срещнеха на улицата будистки монаси, те не се отнасяха към тях с обичайното си смирение. Всъщност, смятаха ги за свои люти врагове. Ето защо предпочитаха да минават по по-дългия път през Помийната улица, за да избегнат храма Хоно. Вчера и днес обаче им се бе наложило да посещават на два пъти самия храм, който се превърна в жилище на господаря Нобунага. Най-могъщият човек в Япония стана техен съсед.
Тримата проповедници носеха малка тропическа птица в позлатена клетка и сладкиши, приготвени от готвача, който бяха довели със себе си от Европа. Изглежда отиваха да поднесат дарове на господаря Нобунага.
— Проповедници! Хей, вие!
— Каква е тази птица?
— Какво има в кутията?
— Ако са сладкиши, дайте и на нас малко!
— Дайте ни, моля ви се!
Децата от Помийната улица се стълпиха и запречиха пътя им. Тримата свещници изобщо не изглеждаха раздразнени. Само се опитаха да ги посмъмрят на развален японски.
— Тези неща са за господаря Нобунага. Внимавайте да не го обидим. Като дойдете на църква с майките си, ще дадем на всички ви сладкиши — каза един от тях.
Дечурлигата продължиха да се влачат подире им. Други подтичваха отпред. Докато обсаждаха така свещениците, едно от тях изтича до ръба на рова и изведнъж, с плясък като на жаба, падна в него. Ровът бе празен и нямаше опасност момчето да се удави, но дъното му бе кално като същинско блато. Детето се зарови цяло в калта. Стените на изкопа бяха покрити с камък и дори и за възрастен щеше да е трудно да се изкатери обратно навън. Всъщност, случваше се някой пиян да падне нощем вътре, докато е придошла дъждовна вода и да се удави.
Някой веднага изтича да предупреди родителите на момчето. Любопитните обитатели на Помийната улица наизлязоха от къщите си като преляла от чайник пяна. Бащата и майката изтичаха босоноги навън. Настъпи суматоха. Докато стигнат до мястото обаче, момченцето вече бе спасено. Приличаше на изскубнат
