отрова. Вече бе загубил способност да разсъждава трезво.
През всичките четиридесет и четири години на своя живот той никога не бе разчитал изцяло само на собствения си ум. Правеше това за първи път сега. Макар да имаше всички основания да не се доверява на решението, което е взел съвсем сам, нещо отвътре го подтикваше да постъпи тъкмо по този начин. „Не съм допускал и най-малка грешка“, каза си Мицухиде. Никой не може да заподозре какво се таи в ума му.
Докато бяха в Сакамото, още се колебаеше: да продължи ли с осъществяването на това, което е намислил или да се откаже от него. Тази сутрин обаче, щом чу последните новини, косата му се изправи. Реши окончателно, че сега е времето да се действа и че този сгоден случай му е пратен право от небето. Нобунага, придружаван само от четиридесет-петдесет лековъоръжени мъже, е отседнал в храма Хоно в Киото. Духът, обзел Мицухиде, му шепнеше, че това е възможност, каквато се предоставя само веднъж.
Неговото решение не се роди от само себе си, а по-скоро бе предизвикано от външните обстоятелства. Хората обичат да се самоубеждават, че животът и постъпките им се направляват от тяхната собствена свободна воля. Суровата истина обаче е, че към действие всъщност ги подтикват независещи от тях събития. Макар Мицухиде да вярваше, че небето е на негова страна в сегашното му начинание, някъде в него, докато яздеше по пътя за Сага, се загнезди и страхът, че същото това небе може да реши да го осъди за стореното.
Пресякоха река Кацура и на вечерта, тъкмо когато слънцето се скриваше зад хоризонта, пристигнаха в крепостта Камеяма. Предизвестени за завръщането на господаря си, гражданите на Камеяма го посрещнаха с големи огньове, които осветиха нощното небе. Със своето мъдро управление той си бе спечелил тяхната обич.
Дните, които Мицухиде прекарваше за една година със семейството си, можеха да се изброят на пръстите на едната ръка. През време на дълги походи се случваше две или три години да не се прибира у дома. Ето защо редките мигове, когато си бе в къщи, бяха белязани от радостта да се види със съпругата и децата и да се почувства съпруг и баща.
Небето го бе дарило с изключително голямо семейство — седем дъщери и дванадесет синове. Две трети от тях бяха вече омъжени или осиновени от други семейства, но няколко от по-малките, както и децата и внуците на негови сродници, още живееха в крепостта.
Теруко, жена му, все казваше:
— На колко ли години ще съм, когато вече няма да трябва да се грижа за деца?
Вземаше при себе си децата на хора от рода, загинали в битка и дори отглеждаше онези, които други жени са родили на нейния съпруг. Тази кротка и мъдра жена с радост приемаше отреденото й от съдбата. Макар вече да бе на петдесет, все така търпеше малките с всичките техни пакости.
Откакто напусна Адзучи, Мицухиде не бе усещал такова спокойствие. Тази нощ спа отлично. Дори и на следващия ден още не можеше да се нарадва на децата и на усмивката на вярната си съпруга. Всички те успокояваха сърцето му.
Може би всичко това би могло да го накара да промени решението си. Той обаче не се поколеба и за миг. Тъкмо напротив, сега набра смелост да осъществи една още по-тайна амбиция, която се бе загнездила в ума му.
Теруко бе с него от времето, когато той загуби своя предишен господар. Бе доволна от сегашния си живот и не желаеше нищо, освен да може да се грижи за децата. Мицухиде я погледна и си помисли какво би искал да й каже. „Съпругът ти няма винаги да остане същият. Скоро всички ще ти се кланят като на жена на новия шогун.“ Загледа се в децата и останалите хора от дома и за миг се поддаде на тази своя мечта. „Ще ви настаня, вместо в тази отдалечена крепост, в дворец, по-прекрасен дори от Адзучи. Колко по- щастливи ще сте тогава!“
По-късно същия ден Мицухиде напусна крепостта, придружаван от няколко служители. Бе леко облечен и обичайната прислуга не вървеше подире му. Макар никой да не извести за това, дори и войниците на крепостната порта бяха научили, че господарят им ще пренощува в светилището Атаго.
Отиваше там, за да се помоли за успех в боя, преди да е потеглил на запад. Заедно с няколко от най- близките си приятели щеше да устрои поетическа вечер и да се върне в крепостта на следващия ден.
Когато Мицухиде каза, че отива в светилището да измоли победа в битките и да покани там при себе си няколко приятели от столицата, никой не заподозря какво всъщност е намислил.
Двадесетината слуги и шестимата служители, които го съпътстваха на коне, бяха облечени по-леко, отколкото ако отиваха на лов със соколи. Монасите в храма Итокуин и свещениците в Атаго бяха предупредени от предния ден за посещението и сега чакаха своя господар, за да го приветстват. Веднага щом слезе от седлото, Мицухиде поиска да види някакъв монах на име Гьою.
— Ще дойде ли Шоха? — попита Мицухиде монаха.
Щом Гьою отвърна, че прочутият поет вече е тук и го очаква, господарят възкликна:
— Какво? Вече е тук ли? Е, това е чудесно. Довел ли е и други поети от столицата?
— Струва ми се, господарят Шоха имаше много малко време да се подготви за път. Получи поканата ви вчера вечерта и установи, че всички, които се опитва да покани, не са в състояние да дойдат. Освен сина си Шиндзен успя да доведе само още двама души — един ученик на име Кеньо и Шошицу, негов роднина.
— Така ли? — засмя се Мицухиде. — Недоволен ли беше? Знам, че не биваше да го каня така изневиделица, но след като толкова пъти съм пращал паланкини и свита да го доведе, сега реших, че ще е много по-изискано — и по-приятно и за двама ни — той да направи известно усилие, за да дойде дотук. Ето защо така внезапно го помолих да дойде на това място. Както и би могло да се очаква, Шоха дори не се е престорил на болен. Веднага се е качил дотук.
Двамата монаси тръгнаха пред Мицухиде, а спътниците му го последваха. Изкачиха се по стръмно каменно стълбище. Тъкмо когато им се стореше, че ще излязат на равно, стъпалата отново започваха. Докато се катереха нагоре, зеленината на околните кипариси ставаше все по-наситена, а тъмновиолетовото на лятното небе премина във вечерен сумрак. Усетиха бързото спускане на нощта. С всяка стъпка внезапно застудяваше — на върха бе значително по-хладно, отколкото в подножието.
— Господарят Шоха помоли да го извините — каза Гьою на Мицухиде, когато стигнаха в храмовата стая за гости. — Щеше да дойде да ви приветства, но тъй като реши, че може първо да се отбиете за молитва в храмовете и светилищата, каза, че ще ви поздрави, след като сте се представили пред боговете.
Мицухиде кимна, без да казва нищо. После изпи чаша вода и помоли някой да го води.
— Преди всичко останало бих искал да се помоля на бога-покровител на това място. После, докато е още светло, ще посетя храма Атаго.
Свещеникът го поведе по една старателно пометена пътечка. Изкачи се по стълбите на външното светилище и запали свещите там. Мицухиде се поклони дълбоко и за миг остана така, в молитвена поза. Монахът махна три пъти над главата му с клонче от свещеното дърво и после му подаде глинена чашка с осветено саке.
— Чувал съм, че това светилище е посветено на бога на огъня. Вярно ли е? — попита след малко Мицухиде.
— Така е, господарю — бе отговорът.
— Знам, че ако се молиш на този бог и след това се въздържаш от употреба на огън, молитвите ти ще се сбъднат.
— Така се говори от древни времена.
Свещеникът не пожела да даде ясен отговор на въпроса.
— Чудя се, как ли се е зародило това предание — продължи той.
После, за да смени темата, се зае да разказва историята на храма.
Отегчен от монолога, Мицухиде се загледа в светилниците на преддверието. Накрая се изправи мълчешком на крака и слезе по стълбите. Когато стигна до храма Атаго, вече се бе стъмнило. Остави монасите и отиде сам до близкия храм на шогуна Джидзо. Там се опита да познае съдбата си чрез свещен жребий. Първото хвърляне обаче му предсказа лош късмет. Хвърли отново, но и този път предсказанието бе неблагоприятно. За миг Мицухиде остана неподвижен, като камък. Вдигна кутийката, допря я с благоговение до челото си и я обърна за трети път. Този път отговорът бе: „Голяма сполука“.
Обърна се и отиде при чакащите го придружители. Докато хвърляше жребия, те го гледаха отдалеч с мисълта, че сигурно само удовлетворява някаква приумица. В крайна сметка Мицухиде се гордееше със своя ум и се доверяваше преди всичко на него. Надали е от тези, които основават решението си на някакво
