— Починете си!
Мицутада предаде заповедта на Мицухиде на отрядите.
Мицухиде също слезе от седлото за кратка почивка. Ако беше ден, щеше да може да види какво става по улиците на столицата. Сега обаче очертанията на града бяха потънали в мрак и в него се различаваха само покривите на големите храмове и пагоди и течението на реката.
— Не ни ли е настигнал още Йомода Матабей?
— Не съм го виждал от снощи. Да не сте го пратили с някакво поръчение, господарю?
— Точно така.
— Къде е отишъл?
— Скоро ще разберете. Ако се върне, пратете го при мен. Дори и вече да сме на път.
— Да, господарю.
В този миг Мицухиде млъкна и погледът му отново затърси нещо между черните покриви на столицата. Може би защото нощната мъгла се поразреди или понеже очите му привикнаха с тъмнината, той постепенно успя да различи отделните постройки в града. Най-ясно се забелязваха белите стени на двореца Ниджо.
Естествено, това ярко петно веднага привлече взора на Мицухиде. Там бе отседнал синът на Нобунага, Нобутада. Там бе също и Токугава Иеясу, напуснал преди няколко дни Адзучи и пренесъл се в столицата.
„Господарят Иеясу може вече и да си е тръгнал“, помисли си Мицухиде.
Най-сетне се изправи бързо и с това накара всичките си военачалници да скочат на крака.
— Да вървим. Коня ми!
Недоумение се разпростря между неговите подчинени като вълна, предизвикана от внезапния пристъп на неспокойния му ум. През последните няколко дни често се беше отделял от служителите си и се бе държал повече като отшелник, отколкото като водач на самурайски род.
Макар да им бе трудно да намират пътя си в тъмното, войниците, които следваха Мицухиде, постепенно се спуснаха и наближиха покрайнините на столицата. Бяха наобиколили своя господар и с викове си сочеха един другиму пътя.
Щом редицата от три хиляди мъже и коне стигна до река Камо и спря за миг там, войниците всички се обърнаха и погледнаха назад. Мицухиде направи същото — по червените вълни на реката разбра, че утринното слънце изгрява над планинското било зад тях.
Офицерът, който отговаряше за храненето на войската, се приближи до Мицутада и го попита дали ще закусват.
— Тук ли ще посрещнем деня или ще продължим до Нишиджин?
Мицутада се канеше да попита Мицухиде какви са намеренията му, но в същия миг Йомода Масатака спря коня си до този на господаря. Двамата се загледаха съсредоточено към Ширакава, която бяха прекосили. Мицутада изчака, за да не прекъсва разговора им.
— Това Матабей ли е, Масатака?
— Изглежда, да.
Мицухиде и Масатака гледаха към един конник, който бързо приближаваше към тях през утринната мъгла.
— Матабей.
Мицухиде махна на мъжа, когото бе очаквал и се обърна към военачалниците наоколо си:
— Тръгнете напред и прекосете реката. След малко ще дойда и аз.
Предните редици вече бяха нагазили в плитката Камо и стигаха чак до отсрещния бряг. Останалите се пълководци отдалечиха от Мицухиде и конете им завдигаха бели пръски пяна в бистрата вода. Един по един пресякоха течението.
Мицутада се възползва от случая да попита:
— Къде ще закусим? Дали ще е удобно да спрем в Нишиджин?
— Трябва всички вече да са огладнели, но не бива да спираме в очертанията на града. Нека първо стигнем до Китано — отвърна Мицухиде.
На около петдесет разкрача Йомода Матабей слезе от седлото и омота поводите на коня си около някакъв в забит реката кол.
— Мицутада и Масатака, вие също прекосете реката и изчакайте на другия бряг. Ще дойда скоро.
След като и тези двамата се бяха отдалечили на известно разстояние, Мицухиде се първи път се обърна с лице към Матабей. Направи му знак с очи да се приближи още.
— Да, господарю.
— Какво става в Адзучи?
— Това, което ви е съобщил по-рано Амано Генемон, изглежда е съвсем вярно.
— Изпратих повторно теб, за да имам точни сведения за заминаването на господаря Нобунага на двадесет и девети за столицата. Исках да знам колко души ще вземе със себе си. Няма смисъл да ми казваш, че предишните сведения били верни. Кажи ми ясно — такова ли е числото на хората?
— Сигурно е, че ще тръгне от Адзучи на двадесет и девети. Не можах да науча имената на военачалниците, които ще го придружават, но стана ясно, че с него ще са четиридесет-петдесет оръженосци и лични прислужници.
— А къде ще отседне в столицата?
— В храма Хоно.
— Какво?! Хоно ли?
— Да, господарю.
— Не в двореца Ниджо?
— Според всички сведения ще нощува в Хоно — отвърна недвусмислено Матабей, за да не бъде смъмрен отново.
Светилището на Бога на огъня
В самата среда на кирпичената ограда имаше голяма врата, а всеки от по-малките вътрешни храмове имаше своя стена и вход. Цялата борова гора бе сякаш грижливо пометена и приличаше на градина за дзен-съзерцание. Птичата песен и слънчевата светлина, която минаваше през клоните, правеха всичко да изглежда още по-спокойно.
След като вързаха конете си, Мицухиде и неговите служители изядоха приготвената за закуска и обед храна. Макар да бяха възнамерявали да закусят край река Камо, в крайна сметка изчакаха, докато пристигнат в Китано.
Войниците носеха припаси за един ден — проста храна от сурово бобено пюре, мариновани сливи и кафяв ориз. Не бяха яли от снощи и сега с наслада преглъщаха.
Трима-четирима монаси от близкия храм Мьошин разпознаха в хората служители на рода Акечи и ги поканиха в храмовия двор.
Мицухиде седеше на едно походно столче под сянката на завесата, която неговите служители бяха разпънали. Беше свършил да се храни и сега диктуваше писмо на секретаря си.
— Свещениците от храма Мьошин… та те са най-подходящите вестоносци! Повикайте ги! — нареди той на един оръженосец.
Щом монасите пристигнаха, Мицухиде им повери току-що написаното от неговия секретар писмо.
— Моля ви, ще занесете ли това бързо в дома на поета Шоха?
После веднага стана и се приближи към коня си.
— Боя се, че нямам много време за това пътуване — додаде той, като се обърна към монасите. — Ще трябва да се откажа от срещата с вашия игумен. Поздравете го от мен, ако обичате.
Започна да става горещо. Пътят за Сага бе необикновено сух и копитата на конете вдигаха във въздуха облаци прах. Мицухиде яздеше мълчаливо и с присъщата си предпазливост прехвърляше през своя ум някакъв план. Обмисляше осъществимостта му, възможните последствия и вероятността от провал. Също като конската муха, която колкото и да пъдиш, все се връща на старото място, сега Мицухиде не можеше да прогони мисълта за това от главата си. Някакъв зъл дух го бе завладял и изпълваше цялото му тяло с
