отблясъци. Никой не каза нищо, но сълзи се стичаха по бузите на мъжете. В същото време от коридора се чуха стъпките на няколко самураи. Помислили, че се връща господарят им, всички мъже скочиха на крака да го посрещнат.
Само Шинши остана на място, все така облечен в дрехите си за път. Чакаше да го повикат. Мицухиде, току-що върнал се от връх Хиеи, се изкъпа, вечеря и тогава го покани при себе си.
При него нямаше никой друг освен Мицухару. Шинши добави към новините си нещо, което не бе казал пред другите служители — Нобунага вече е взел решение и на двадесет и девети се готви да потегли от Адзучи. Ще прекара една нощ в Киото и после веднага ще продължи на запад.
Мицухиде внимателно слушаше. В погледа му личеше присъщата нему ясна и точна мисъл. При всяка дума на Шинши кимваше.
— Колко души ще го придружават? — попита.
— Няколко служители и около тридесет-четиридесет оръженосци.
— Какво?! С толкова малко хора ли ще тръгне за Киото?
Мицухару само мълчаливо ги слушаше, но сега, когато самият Мицухиде нямаше вече какво да каже, той помоли Шинши да си върви.
Служителят остави братовчедите насаме. Мицухиде сякаш искаше да довери нещо на Мицухару, но този така и не му даде възможност за това. Веднага заговори за вярност към Нобунага и подкани Мицухиде да побърза към западните области, за да не разгневи господаря си. През последните четиридесет години Мицухиде винаги бе разчитал на предаността и постоянството на своя братовчед и сега му се доверяваше като на най-сигурния човек в рода. Ето защо, макар мнението на Мицухару да не бе в съзвучие с това, което замисляше вътре в себе си, той не можеше да му се сърди или да се опитва да го подтикне към нещо друго.
След няколко мига на пълно мълчание Мицухиде изведнъж се обади:
— Да пратим тази вечер няколко души при моите служители в Камеяма. Нека се приготвят колкото се може по-бързо за поход. Ще уредиш ли това, Мицухару?
Мицухару се изправи с доволно изражение.
Тази нощ една малка група хора бързо потегли към крепостта Камеяма.
Някъде към четвъртия час на нощта Мицухиде внезапно се изправи в леглото си. Сънувал ли бе нещо? Или кроеше някакъв план, мисълта за който внезапно го бе стреснала? След малко пак придърпа завивките върху себе си, зарови лице във възглавницата и се опита отново да заспи.
Мъгла ли има навън или вали? Това шумът на вълните в езерото ли е или вятърът, който духа от връх Хиеи? Този вятър цяла нощ свири в улуците на дома. Макар течението да не успя да влезе вътре, пламъкът на свещта край възглавницата на Мицухиде потрепваше, сякаш някакъв зъл дух се опитва да го изгаси.
Мицухиде се обърна в постелята. Макар по това време на годината нощите да бяха къси, на него му се струваше, че утрото се бави необичайно дълго. Тъкмо дишането му се бе вече успокоило и той изведнъж отново отметна завивките и стреснат седна в леглото.
— Има ли някой? — извика към стаята на оръженосците.
Някъде далеч се отвори плъзгаща се врата. Оръженосецът, който пазеше нощна смяна, влезе тихо и се просна по очи на пода.
— Кажи на Матабей да дойде веднага тук — заповяда Мицухиде.
Всички в самурайските стаи спяха, но тъй като господарят бе пратил предния ден хора в Камеяма, служителите не знаеха кога самият той ще потегли на поход и бяха напрегнати. Всеки си бе легнал тази вечер с дрехи за път до възглавницата.
— Викали сте ме, господарю.
Йомода Матабей бързо се появи. Беше един от младите здравеняци, които на времето привлякоха погледа на Мицухиде и бяха взети на служба при него. Господарят му направи знак да се приближи и прошепна някаква заповед в ухото му.
При това, което чу, по лицето на младежа се изписа силна възбуда.
— Тръгвам веднага! — отвърна той, готов с цената на всичко да оправдае възложеното доверие.
— Ще те познаят като самурай на Акечи, така че върви бързо, преди да се е съмнало. И внимавай да не допуснеш някоя глупава грешка.
Матабей тръгна, когато до зазоряване оставаше още известно време. Едва сега Мицухиде успя да заспи истински. Противно на навиците си не напусна стаята, преди да се е развиделило напълно. Много от служителите му предполагаха, че рано този ден ще потеглят за Камеяма и вече очакваха такава заповед. Бяха твърде изненадани да открият, че господарят им спи до толкова късно.
Някъде по пладне в залата се чу ведрият глас на Мицухиде.
— Вчера цял ден се разхождах в планината и през нощта спах така добре, както не бях спал от дълго време насам. Може би затова днес се чувствам толкова бодър. Настинката изглежда напълно ми е минала.
Служителите се спогледаха с радостни погледи, сякаш сами са се оправили от някаква тежка болест.
— Тази вечер, през втората половина на Часа на петела, ще тръгнем от Сакамото. После пресичаме река Ширакава, минаваме през северно Киото и се връщаме в Камеяма. Дотогава пригответе всичко необходимо за път.
До Камеяма щяха да го придружат повече от три хиляди воини. Вечерта наближаваше. Мицухиде облече дрехи за път и отиде да потърси Мицухару.
— Тръгвам за западните области и нямам представа кога ще се върна оттам. Бих искал тази вечер да седнем да вечеряме заедно с теб, жена ти и децата.
Така, преди Мицухиде да замине, всички се събраха отново в семеен кръг.
Най-възрастният човек на масата бе своенравният чичо на Мицухиде — Чокансай. Преди време той бе положил монашески обет. Тази година навършваше шестдесет и шест, но здравето му оставаше безупречно. Обичаше много да пуска шеги. Седна до седемгодишния син на Мицухару и започна добродушно да се закача с него.
Общителният старец обаче бе единственият, който остана весел от началото до края на вечерта. Той дори не подозираше за подводните скали, които застрашават рода Акечи и просто бе поверил своите оставащи години живот на един кораб, който, струваше му се, се носи по пролетно и все така безметежно на вид море.
— Тук е така хубаво, сякаш вече съм се върнал у дома. Подай тази чаша на Мицутада, дядо.
Мицухиде вече бе пресушил две-три чаши и сега протегна поредната към Чокансай, който на свой ред я връчи на Мицутада.
Мицутада бе началник на крепостта Хачиджо и днес тъкмо бе пристигнал. Беше най-младият от тримата братовчеди.
Изпи сакето и като се протегна към Мицухиде, му подаде чашата. Съпругата на Мицухару вдигна бутилката, за да му налее отново и тъкмо в този миг ръката на Мицухиде стреснато затрепери. Обикновено не бе от тези, които ще се смутят от някакъв шум, но сега някой от войниците заудря барабан пред портите на крепостта и кръвта сякаш се отдръпна леко от лицето му.
Чокансай се обърна към Мицухиде и каза:
— Скоро ще е Часът на петела. Това трябва да е за вашите отряди, за да се съберат в строя.
Настроението на Мицухиде изглежда помръкна още повече.
— Знам — каза той с горчив глас и пресуши последната си чаша.
След кратко време вече бе на седлото. Под бледите нощни звезди трите хиляди мъже напуснаха крепостта край езерото. Извитата им редица се изгуби в полите на Шимейгатаке. Бе вечерта на двадесет и шести.
Мицухару наблюдаваше тяхното отпътуване от върха на крепостната кула. Щеше да събере служителите си от Сакамото и сам да се присъедини към главната войска по-късно, в Камеяма.
Отрядите на Мицухиде продължиха да вървят напред. Точно в полунощ мъжете заобиколиха Шимейгатаке и от южната му страна видяха заспалия Киото.
За да пресекат река Ширакава, трябваше да се спуснат по склона на връх Урию и да излязат на пътя южно от храма Ичиджо. Досега се бяха катерили все нагоре, а оттук нататък започваха да слизат.
