случайно предсказание.
Трепкащите светлини на лампите в стаята за гости минаваха през наскоро покаралите листа. За Шоха и останалите поети тази нощ щеше да мине в записване на собствените им стихове.
Вечерта започна с угощение, на което Мицухиде бе почетният гост. Присъстващите се закачаха, смееха и изпиха много чаши саке. Разговорът така ги бе погълнал, че изглежда въобще забравиха за поезията.
— Летните нощи са къси — предупреди домакинът, игуменът на манастира. — Става късно и се боя, че докато свършим със стоте стиха на обща тема, може да съмне.
Шоха и Шошицу и двамата бяха изкусни поети. Шоха се радваше на привързаността на Нобунага и бе в приятелски отношения с Хидейоши и най-добрия по онова време майстор на чайната церемония. Беше човек с широки връзки в обществото.
— Е, господарю, ще ни дадете ли някой стих като за начало — помоли той.
Но Мицухиде не се допря до листа пред себе си. Все така облегнал лакът на възглавницата, той изглежда се взираше в тъмнината на градината, където листата леко помръдваха.
— За стиха ли сте се замислили, господарю? — пошегува се Шоха с Мицухиде.
Този взе в ръка четката и написа:
На събирания от рода на това присъстващите добавяха към първия стих нови, докато се получи нещо като дълга поема от около петдесет до сто реда. Започна се с написаното от Мицухиде. Заключителната строфа, която слагаше край на творбата, също бе негово дело:
След като монасите изгасиха лампите и си тръгнаха, Мицухиде сякаш веднага потъна в сън. Щом сложи глава върху възглавницата, планинският вятър навън премина през дърветата и засвири в улуците така, сякаш дългоносото чудовище Тенгу от преданията надава своя страховит вой. Мицухиде внезапно си спомни това, което му каза свещеникът в храма на бога на огъня. Представи си как Тенгу броди по катраненочерното небе.
Той се храни с огън и после литва нависоко. Големият Тенгу и неговите безбройни по-малки събратя се превръщат в пламъци и възсядат черния вятър. Щом пламъците паднат на земята, те се събират в светилището на бога на огъня.
Искаше да заспи. Страшно искаше да заспи. Но това не бе сън — той просто будуваше и си представяше. Разумът не можеше да се пребори с картините, които изникваха в ума му. Обърна се на другата страна и се замисли за деня, който наближава. Знаеше, че на следващата сутрин Нобунага ще тръгне от Адзучи за Киото.
После границата между будуването и съня почна да избледнява. В това състояние разликата между него и Тенгу изчезна. Тенгу си изправи върху облаците и погледна оттам към цялата страна. Всичко, което виждаше, сочеше в негова полза. На запад Хидейоши е прикован към Такамацу, където се сражава с войските на Мори. Ако сега се възползва от случая да влезе в заговор с Мори, може предвожданата от Хидейоши войска вече никога да не се върне в столицата.
Токугава Иеясу, който сега е в Осака, е хитър и знае как да се грижи за себе си. Веднага щом разбере, че Нобунага е мъртъв, отношението му към Мицухиде ще зависи изцяло от това, което ще може да му предложи. Без съмнение Хосокава Фуджитака в първия миг ще се разгневи, но синът му е женен за дъщерята на Мицухиде и те от дълги години са близки приятели. Няма да му е трудно да се примири със станалото.
Всичко в Мицухиде бушуваше. Главата му се наля с кръв и той отново се почувства млад и силен. Тенгу се обърна на друга страна и Мицухиде простена.
— Господарю? — извика от съседната стая Шоха и се изправи в постелята си. — Какво има, господарю?
Мицухиде чу въпроса, но нарочно не му отговори. Шоха бързо заспа отново.
Кратката нощ скоро свърши. Веднага щом стана от сън, господарят се сбогува с останалите и докато гъстата утринна мъгла още обгръщаше планината, слезе в подножието й.
На тридесетия ден от месеца Мицухару пристигна в Камеяма и се присъедини към отрядите на Мицухиде. От цялата област прииждаха хора на рода Акечи, които увеличаваха числеността на вече значителната войска от Сакамото. Градът под крепостта гъмжеше от народ и коне, на всяка пресечка се трупаха коли с военни припаси и улиците бяха станали почти непроходими. Слънцето светеше ярко, сякаш лятото е вече в разгара си; дюкяните бяха пълни с оръженосци, които все спореха за нещо с препълнени с храна уста; навън пешаците се провираха между волските коли и си подвикваха. По улиците мухите жужаха и се трупаха на рояци около конските и волски изпражнения.
— Добре ли си сега със здравето? — попита Мицухару братовчед си.
— Както виждаш — усмихна се Мицухиде.
Бе много по-мек в държанието си, отколкото в Сакамото, а лицето му си беше възвърнало предишния здрав цвят.
— Кога мислиш да тръгнеш?
— Реших да поизчакам още малко, до първия ден на шестия месец.
— Ами Адзучи?
— Пратих вест дотам, но господарят Нобунага, мисля, е вече в Киото.
— Според съобщенията е пристигнал благополучно там снощи. Господарят Нобутада е отседнал в храма Мьокаку, а господарят Нобунага — в Хоно.
— Да, чух за това — каза Мицухиде и млъкна.
Изведнъж Мицухару стана на крака.
— Отдавна не съм виждал жена ти и децата. Може би да отида да ги поздравя.
Мицухиде се загледа подир братовчед си. След миг доби такова изражение, сякаш не успява да си поеме въздух.
През две врати служителят на Мицухиде Сайто Тошимицу се съвещаваше с останалите военачалници. Разглеждаха военните карти и обсъждаха плановете за похода. Излезе от стаята, за да попита за нещо Мицухиде.
— Преди нас ли ще наредите да тръгне за Санин обозът с припасите?
— Обозът ли? Хм… няма нужда да го пращаме предварително.
Неочаквано вътре надникна чичото на Мицухиде, Чокансай, който бе пристигнал току-що заедно с Мицухару.
— Хей, няма го тук. Къде отиде господарят на Сакамото? Някой тук да знае?
Огледа се с ококорени очи. Макар и толкова възрастен, с изражението си можеше почти да умори от смях околните. Това, че пълководците се канеха да потеглят на поход, не пречеше на Чокансай да е все така ведър както обикновено. Тръгна в друга посока, но щом случайно попадна в женските стаи на вътрешното укрепление, жените и многобройните им деца всички се скупчиха наоколо му.
— Охо, дошъл е нашият чичо-шегобиец! — завикаха малките.
— Как дойде дотук, чичо?
Опита се да седне, но веселата глъч наоколо му не стихваше.
