няма да управляваш незначителна крепост като Сакамото. Обещавам ти това. Най-малкото, ще си втори по власт след мене и ще владееш много на брой области!
— Какво! Не за това става дума.
Мицухару отмахна ръката, която го бе хванала за дрехата и отблъсна Мицухиде от себе си.
— Плаче ми се, господарю… позволете ми, моля, да заплача.
— За какво тъжиш, глупецо?
— Ти си глупавият!
— Глупак!
Двамата си размениха няколко обиди. После се прегърнаха. Сълзи се стичаха по страните им.
Изглеждаше, сякаш лятото вече е настъпило. Първият ден на шестия месец бе най-горещият от много години насам. Следобед част от небето на север се покри с купести облаци. До здрач обаче бавно залязващото слънце продължи да огрява планините и реките на Тамба.
Град Камеяма бе изцяло запустял. Войниците и колите, които задръстваха неговите улици, си бяха отишли. Редици от воини, понесли пушки, знамена и копия, излизаха с отмерена крачка от селището. Главите им се потяха под нагорещените железни шлемове. Градските жители се струпаха покрай пътя, за да гледат заминаването на войската. Търсеха с погледи своите доскорошни редовни клиенти, след това с пълен глас им пожелаваха сполука и големи дела на бойното поле.
Нито войниците, нито тълпата обаче знаеха, че отрядите се отправят не в поход на запад, а към Киото. Освен Мицухиде и дванадесетина мъже от обкръжението му, всички до един бяха в неведение.
Скоро щеше да стане Часът на маймуната. Под кървавочервеното западно слънце една подир друга проехтяха надути раковини. Войниците, които досега просто блуждаеха от една палатка до друга, бързо станаха на крака, за да се подредят както трябва в строй. Разделиха се на три части и вдигнаха знамената си.
Лекият вечерен повей премина покрай безбройните лица. Зеленината на околните планини и бледозелените листа наоколо прошумоляха. Още веднъж прозвуча раковината — този път от далечната гора.
Мицухиде и военачалниците му излязоха от двора пред светилището на бога на войната Хачиман и преминаха под косите лъчи на залязващото слънце. Мицухиде направи оглед на войските си. Събрани така наедно, те наподобяваха желязна стена. При преминаването на Мицухиде всеки един вдигаше поглед към него и дори най-последният войник изпитваше гордост от това, че е под началството на такъв велик пълководец.
Под бялата си жилетка, извезана със сребърни нишки, Мицухиде носеше черни, украсени със зелено доспехи. Дългата сабя и седлото му бяха с изключително майсторска изработка. Днес не само той изглеждаше много по-млад от друг път. Когато надене доспехите, човек сякаш губи своята възраст. Дори и край шестнадесетгодишен момък, който тръгва в своя първи поход, старият самурай като че не усеща вече годините.
Днес молитвите на Мицухиде бяха по-горещи от тези на кой да е друг човек във войската му. Ето защо в погледа, с който минаваше покрай войниците, се четеше такава напрегната решимост. Изражението на главнокомандващия не остави подчинените му мъже безразлични. Родът Акечи бе отивал на война двадесет и седем пъти. Днес обаче мъжете бяха трескави от напрежение, сякаш някакво вътрешно чувство им говореше, че битката, в която влизат, далеч не е обикновена.
Всеки един усещаше, че тръгва натам, откъдето може никога да не се върне. Общото чувство изпълни като черна мъгла редиците. Деветте знамена със сини цветя по тях, които плющяха над главите на всеки от отрядите, потънаха сякаш в облак.
Мицухиде дръпна поводите на коня си и се обърна към яздещия редом с него Сайто Тошимицу.
— Колко мъже имаме общо? — попита.
— Десет хиляди. Ако прибавим и различните носачи и помощници, ще станат около тринайсет.
Мицухиде кимна и след известно време добави:
— Помолете началниците на отрядите да дойдат тук.
Щом мъжете се събраха пред коня на Мицухиде, той се отдръпна и на негово място излезе братовчед му Мицухару, заобиколен от двете страни с военачалници.
— Получихме това писмо снощи. То е от Мори Ранмару, който е сега в Киото. Ще ви го прочета, за да стане ясно на всички за какво се отнася.
Разгъна листа и зачете:
— По нареждане на господаря Ода Нобунага трябва да се явите в столицата. Негово Височество иска да направи оглед на частите преди заминаването им на запад.
— Ще потеглим в Часа на петела — продължи Мицухару. — Дотогава войниците да приготвят припаси за път, да нахранят конете си и да отпочинат.
Макар доста внушителен, видът на тринадесет хиляди мъже, които се стягат в полето за път, не предизвикваше уплаха. Междувременно началниците на отрядите бяха повикани отново, този път в гората до светилището на Хачиман. Там, сред сенките на наближаващата вечер и шума на цикадите, хладният въздух се усещаше почти като вода.
Преди миг от светилището се бе чул шум от молитвено пляскане с ръце. Изглежда господарят и неговите пълководци се молеха на боговете. Мицухиде бе успял да убеди сам себе си, че не тръгва срещу Нобунага само от чиста враждебност или гняв. Страхът, че може да свърши като Араки или Сакума, му даде повод да реши, че за него това е просто самозащита — също като притиснато до стената животно, той е принуден да нападне пръв, за да може да остане жив.
Само пет часа път деляха светилището от храма Хоно, където бе отседнал неговият толкова уязвим неприятел. Такава възможност никога нямаше да се повтори. Все пак Мицухиде разбираше, че измяната му може да породи подозрения във властолюбие и не можеше да се съсредоточи върху своите молитви. Въпреки това съвсем лесно намираше оправдание за действията си — стигаше да изброи престъпленията на Нобунага през последните двадесет години. Макар да бе служил толкова дълго на този човек, Мицухиде в крайна сметка съжаляваше за стария шогунат и целия свързан с него застой.
Началниците на отрядите чакаха, събрани накуп. Походният стол на Мицухиде оставаше празен. Оръженосците казаха, че той още се моли в светилището и скоро ще се върне. Не след дълго завесата на входа се вдигна. Един по един влязоха близките служители на господаря. Всички поздравяваха събраните в палатката. Последни се появиха самият Мицухиде, Мицутада, Тошимицу, Мицухару и Мицуаки.
— Всички началници на отряди ли са тук? — попита Мицухиде.
Със стряскаща бързина цялата околност бе плътно обградена от войници. По лицето на Мицухиде имаше тревога, а в погледите на пълководците се четеше безмълвно предупреждение.
— Трябва да намирате за доста обидно да взимам такива предохранителни мерки, когато говоря със служителите си, при условие че винаги съм разчитал на вас — започна Мицухиде. — Не разбирайте всичко това погрешно — искам просто да ви известя за нещо много важно, което отдавна чакаме, нещо, което ще засегне цялата страна и което ще ни донесе или могъщество, или смърт.
И той се зае да разкрие своите намерения. Изреди оплакванията си срещу Нобунага — униженията, на които този го подложи в Сува и Адзучи и последното оскърбление — заповедта да се присъединят към войските на запад, което значи да минат под началството на Хидейоши. После изброи имената на хората, които служиха на Нобунага с години, за да бъдат докарани накрая до самоунищожение. Тъкмо Нобунага е врагът на справедливостта и рушителят на културата, човекът, който премахна старата власт и доведе страната до безпорядък. Завърши речта си с едно стихотворение, което сам бе написал:
