— Ще останеш ли до довечера?
— А обядва ли вече, чичо?
— Вдигнете ме на ръце, чичо!
— Изпей ни някоя песен!
— Изтанцувай нещо!
Скачаха по скута му. Искаха да си играят с него. Дърпаха го за дрехите. Гледаха с любопитство в ушите му.
— Чичо! Имаш косми в ушите!
— Един, два.
— Три, четири.
Момиченцата припяваха броя и дърпаха един по един космите, а пък едно момченце го яхна през гърба и наведе старата му глава надолу.
— Хайде да си играем на конче!
Без да възрази, Чокансай тръгна на четири крака. Щом неочаквано кихна, момченцето падна от гърба му. Придворните дами и прислужниците се разсмяха така, че се хванаха за коремите.
Смехът и шумотевицата не спряха дори с падането на нощта. Женските стаи бяха толкова различни от тази на Мицухиде, колкото покритата с цветя поляна напролет от заснежения зимен хълм.
— Сега, когато вече си на толкова години, чичо — обади се Мицухару, — ще ти бъда благодарен, ако останеш тук да се грижиш за семейството, вместо да идваш заедно с нас на поход. Мисля да съобщя това на господаря.
Чокансай погледа племенника си и се засмя.
— Може да се наложи накрая да стигна и дотам. Тия малчугани просто не искат да ме оставят на мира.
Беше се смрачило и сега децата го обсаждаха с молби да им разкаже някоя от своите прочути приказки.
Това бе последният ден преди потеглянето. Мицухару очакваше тази вечер да има общо съвещание, но главното укрепление бе тихо. Отиде в съседната кула и заспа.
Следващият ден премина в очакване. Не дойдоха обаче никакви заповеди. Дори с падането на нощта не последва никакво раздвижване в главното укрепление. Щом прати един от служителите си да провери как стоят нещата, Мицухару бе осведомен, че братовчед му си е легнал и вече спи. Изпълниха го подозрения, но нямаше какво друго да направи, освен също да си отиде в постелята.
Някъде към полунощ се събуди от някакъв шепот, който идваше от стаята на стражите през две врати от неговата. Чуха се приближаващи се стъпки и вратата на спалнята му безшумно се плъзна настрани.
— Какво има? — попита Мицухару.
Стражът, който изглежда го мислеше за заспал, се поколеба за миг. После бързо се просна по очи на земята и каза:
— Господарят Мицухиде ви очаква в главното укрепление.
Мицухару стана и започна да се облича. Попита кой час е.
— Първата половина на Часа на плъха — отвърна войникът.
Мицухару излезе в мастиленочерния мрак на коридора. Щом видя Сайто Тошимицу да го чака коленичил до вратата, се почуди каква ли е причината за това изненадващо повикване посред нощ.
Тошимицу тръгна напред със свещ в ръка. Не срещнаха никого по дългия извит коридор. Почти всички в главното укрепление кротко спяха, но тази част на постройката бе обгърната от някаква необикновена тишина. Изглежда, все пак в две-три стаи хората будуваха.
— Къде е Негово Височество?
— В спалнята си.
Тошимицу изгаси свещта, преди да пристъпи в коридора, който водеше към стаята на Мицухиде. Подкани с поглед Мицухару да влезе и отвори тежката врата. Веднага след това я затвори зад гърба му. Само от стаята в най-долния край на коридора — спалнята на Мицухиде — се процеждаше слаба светлина от лампа.
Щом надникна вътре, Мицухару не видя там нито прислуга, нито оръженосци. Мицухиде бе сам. Облякъл бе лятно кимоно от лек бял плат, дългата му сабя лежеше до него, а ръката му бе подпряна на ниска възглавница встрани.
Светлината на лампата преминаваше през гъстата зелена мрежа против комари, която висеше около Мицухиде и бе особено бледа. Докато спеше, мрежата го обгръщаше отвсякъде, но сега краят й бе повдигнат с бамбукова пръчица.
— Влез, Мицухару — каза Мицухиде.
— За какво става дума? — попита братовчед му, след като коленичи пред него.
— Ще изложиш ли живота си на опасност заради мене, Мицухару?
Мицухару мълчеше коленичил, като че ли изгубил дар слово. Очите на Мицухиде блестяха със странна светлина. Въпросът му бе прост и прям — точно това бяха думите, от които Мицухару се боеше още откакто напусна Сакамото. Сега Мицухиде най-сетне проговори и макар изненадан, Мицухару усети как кръвта замръзва в жилите му.
— Против мен ли си, Мицухару?
Пак не последва отговор. Мицухиде също млъкна. По лицето му имаше някаква бледност, която не идваше от господаря си.
— Нобунага посегна срещу шогуна. Освен това всички знаят колко много лоша карма се струпа върху него, след като изгори връх Хиеи. Виж какво се случи с неговите старши служители — Хаяши, Сакума, Араки. Не мога да мисля за тяхното нещастие, сякаш то не ме засяга.
— Получихте за себе си цяла област, господарю. Родът ни не е лишен от нищо. Помислете за милостите, с които сме били дарявани.
В този миг Мицухиде изгуби власт над себе си и думите потекоха от устата му като преляла пяна.
— Каква е ползата от незначителна област като тази? Дори и да не се отличавах с нищо особено, пак сигурно щях да я имам. Веднага щом получи от мен всичко, което му е нужно, той ще ме превърне в куче, на което ще подхвърля огризките от трапезата си в Адзучи. А може да реши, че и това вече е излишно. Стигна дотам да ме постави под началството на Хидейоши и да ме прати в Санин. Не знам какво друго е това, ако не присъда за рода Акечи. Възпитан съм като самурай, наследил съм кръвта на поколения воини. Да не би да мислиш, че до края на дните си ще се кланям на всяка негова заповед? Не виждаш ли неблагодарността на Нобунага, Мицухару?
Мицухару остана за малко да мълчи като зашеметен и после попита:
— На кого си разкрил намеренията си?
— Освен на теб, още на около дузина от най-верните ми служители.
Мицухиде си пое дълбоко дъх и изреди имената на хората.
Братовчед му вдигна очи към тавана и изпусна дълбока въздишка.
— Сега, след като те вече знаят, не мога да кажа нищо.
Изведнъж Мицухиде пристъпи напред и сграбчи с лявата ръка братовчед си за яката.
— Значи не? — попита той.
Разтресе Мицухару с ужасяваща сила. Десницата му стисна дръжката на кинжала.
— Или да?
При всяко разтърсване вратът на Мицухару се огъваше, сякаш костите му са се стопили. По лицето му се стичаха сълзи.
— Сега вече не може да става дума за „да“ или „не“. Не знам обаче какво би станало, ако бяхте ме посветили в плана си преди останалите, господарю.
— Значи си съгласен, така ли? Ще ми помагаш ли?
— Двамата с вас сме две тела, но сме като един човек. Умрете ли вие, аз няма да искам да живея повече. Отвън погледнато сме господар и служител, но имаме общ корен и обща кръв. Досега сме живели заедно и каквато и да е съдбата ви, аз естествено съм решен да я споделя.
— Не се бой, Мицухару. Ще бъде всичко или нищо, но аз усещам, че победата ни е сигурна. Ако успеем,
