с такива очи. Манасе лекуваше от времето, когато шогун беше Йошитеру, бащата на Йошиаки. Двамата с Мицухиде не се бяха срещали от доста време, но в Адзучи прочутият лекар бе доста чест посетител. Нобунага често го канеше да му гостува за чайни церемонии и го викаше незабавно винаги, когато се разболее. Имаше му повече доверие, отколкото на собствените си лекари.
Нравът на Манасе обаче бе такъв, че той не обичаше да става човек на никой властник. Живееше в Киото и пътуването до Адзучи, въпреки доброто му здраве, бе за него бреме.
Мицухару се върна, без да е стигнал до хижата. Генемон бе изтичал да го повика обратно.
— Случайно срещнахме един човек и положението стана неудобно — прошепна му той, докато крачеха назад.
Щом обаче позна Манасе, Мицухару с охота се включи в разговора. Явно от дълго време бе в приятелски отношения с лекаря.
— Каква приятна изненада! Та това е доктор Манасе. Винаги изглеждате по-здрав от мъж в разцвета на силите си. Днес ли пристигате от Киото? На излет в планината ли сте дошли?
Манасе обичаше да разговаря и сега се радваше на познатите, които е срещнал.
— Всяка година през пролетта или в началото на лятото се изкачвам на връх Хиеи. После правя същото наесен. Знаете ли, тук трябва да растат още много непознати за нас лечебни треви.
Манасе говореше, без видимо да обръща особено внимание на Мицухиде. Само от време на време го стрелваше с погледа на лекар. Най-сетне насочи разговора към здравето на господаря.
— От господаря Мицухару разбрах, че в скоро време ще си тръгнете оттук, за да се присъедините към похода на запад. Грижете се добре за здравето си. Мине ли петдесетте, човек, колкото и да е силен, не може вече да не мисли за възрастта си.
В думите му личеше искрена загриженост.
— Така ли? — усмихна се Мицухиде, сякаш става дума за някой друг. — Напоследък, струва ми се, бях малко понастинал, но все пак се чувствам достатъчно здрав.
— О, на ваше място нямаше да съм така сигурен. Добре е болният винаги да съзнава, че е болен и да взима необходимите мерки за своето лечение. Не бива от самоувереност да забравяме за здравето.
— Е, мислите ли, че ми има нещо сериозно?
— Само по цвета на лицето и по гласа ви мога да позная, че не сте така здрав както обикновено. Но това не нещо сериозно — навярно просто телесните ви органи са се преуморили и свързаните с тях сили не са в обичайното равновесие.
— Съгласен съм, че съм преуморен. През последните години, докато се сражавах в различни битки и служех по друг начин на господаря, много пъти подлагах това тяло на тежки изпитания.
— Да говоря такива неща на човек с вашите знания е сигурно все едно да обясняваш Дхарма на Буда, но все пак — грижете се за здравето си. Петте вътрешности — черният дроб, сърцето, жлъчката, дробовете и бъбреците — се проявяват чрез петте телесни течности, петте сили и петте шума. Ако например боледува черният ви дроб, ще имате обилни сълзи; ако не сте на ред със сърцето, то колкото и да сте храбър иначе, ще ви обземат страхове; ако се разстрои жлъчката, лесно ще се гневите; ако дробовете не работят както трябва, умът ви ще се мъчи от нещо, без сам да можете да разберете какво е то. А ако отслабнат бъбреците, настроението ви ще бъде менливо и непостоянно.
Манасе се загледа в цвета на лицето на Мицухиде. Но господарят бе уверен в доброто си здраве и нямаше намерение да се вслушва в съветите на лекаря. Направи всичко, за да прикрие с усмивка чувствата си, но го обзе някакво безпокойство. Накрая търпението му се изчерпа дотам, че като че ли вече само чакаше добър повод да се раздели със стареца.
Манасе обаче искаше докрай да каже това, което мисли. Добре разбираше смисъла на погледа, с който го гледа сега Мицухиде и продължи да го наставлява.
— Когато ви видях, най-напред ме впечатли цветът на кожата ви. Изглежда нещо много ви плаши или тревожи. Потискате гнева в очите си, но в тях аз долавям не само мъжка ярост, а и женски сълзи. Не ви ли се е случвало напоследък да ви побият нощем тръпки чак до краищата на пръстите? А имали ли сте непривичен шум в ушите? Не ви ли е пресъхвала устата и не сте ли усещали в нея вкус, сякаш дъвчете тръни? Имате ли някое от тези оплаквания?
— Имал съм безсънни нощи, но миналата спах добре. Благодарен съм ви за загрижеността. През време на похода особено ще внимавам за лекарствата и храната си.
И като намери повод да приключи разговора, Мицухиде даде на Генемон и Мицухару знак, че е време да си тръгват.
Същия ден служителят на Акечи Шинши Шикодзаемон потегли със закъснение от Адзучи за крепостта Сакамото, придружен от малка група хора. Господарят му Мицухиде си тръгна така бързо, че Шинши трябваше да остане да се погрижи за това, което другите не бяха успели да свършат на заминаване.
Веднага щом свали пътните си дрехи, в стаята му се насъбраха неколцина души и го заразпитваха.
— Какво стана, след като заминахме?
— Какви слухове се носят в Адзучи, след като Негово Височество си тръгна оттам?
Шинши отвърна със стиснати зъби.
— От заминаването на Негово Височество минаха само осем дни, но за хората, които служат на рода Акечи, това биха като три години, прекарани върху легло с пирони. Хората в Адзучи, до последния слуга и просяк, минаваха покрай празната зала за угощения и сипеха обиди: „Тук ли е бил господарят Мицухиде? Нищо чудно, че мирише на развалена риба. След такъв позор нищо вече не може да върне благоволението на нашия господар към този тиквоглавец.“
— И никой ли не упрекна господаря Нобунага в неблагоразумие и несправедливост?
— Трябва поне някои от служителите да са проявили разбиране. Какво казват те?
— След като Негово Височество си замина, празненствата за посрещането на господаря Иеясу продължиха. Цялата крепост се занимаваше само с това. Може господарят Иеясу да е намерил за необичайна тази внезапна смяна на човека, натоварен да отговаря за уреждането на угощенията; във всеки случай чух, че попитал господаря Нобунага защо господарят Мицухиде е изчезнал така неочаквано. Господарят Нобунага небрежно отговорил, че го е накарал да се върне у дома си.
Всички, които чуха тези новини, прехапаха устни. Шинши продължи с думите, че за повечето старши служители на рода Ода това изглежда е направо добре дошло. Освен това, възможно е Нобунага да е намислил да остави целия род Акечи в немилост и да го премести в някоя отдалечена област. Това наистина е само слух, но рядко има дим без огън. Любимият оръженосец на Нобунага Ранмару бе син на Мори Йошинари, служителя на Ода, който преди години падна в битката при Сакамото. Заради това Ранмару тайно желаеше крепостта в Сакамото за себе си. Носеше се даже слух, че тя с половин уста му е била обещана от Нобунага.
Имаше и още. Мнозина бяха на мнение, че най-вероятно Мицухиде е получил заповед да настъпи към пътя за Санин, за да бъде направен управител на тази област веднага след като я е заел с войската си. Тогава близката до Адзучи крепост Сакамото ще се падне на Мори Ранмару.
Като доказателство за това Шинши даде заповедта на Нобунага към Мицухиде от деветнадесети. После извърна разгневен лице. Нямаше нужда да обяснява. Тази заповед бе разгневила и Мицухиде, и всеки един от неговите служители. Тя гласеше:
Трябва да охранявате тила на войската при Бичу. Тръгнете от областта си в близките дни, за да бъдете на бойното поле преди мене. Там чакайте заповеди от Хидейоши.
Това писмо бе разпратено до всички военачалници и служители на рода Ода и явно написано под диктовката на Нобунага. Щом стигна до воините на Акечи, гневът им прерасна от сълзи в ярост. Родът Акечи по начало винаги бе смятан за по-високостоящ от Икеда и Хори и значи — на една степен с Хашиба (този на Хидейоши) и Шибата. Въпреки това името на техния господар стоеше сега по-долу от онези на предводителите на тези родове. Освен това го бяха поставили под началството на Хидейоши.
Незачитането на неговото положение в обществото бе за един самурай най-голямата възможна обида. Сега към срама от случилото се на угощението се прибавяше и тази военна заповед. Хората на Акечи отново бяха извън себе си. Бе привечер и залязващото слънце хвърляше по стените своите последни
