— По-вероятно е да ви познаят в подножието на върха, отколкото на самия връх. Много неприятно ще е, ако по селата се разчуе, че господарят Мицухиде е излязъл да се разхожда някъде насам. Поне до Хийоши ще е добре да заметнете лицето си с качулката.
Мицухиде покри главата си така, че се виждаше само устата му.
— Дрехите ви са съвсем обикновени, а седлото ви е като на прост войник. Надали някой ще си помисли, че сте господарят Акечи Мицухиде.
— Но ако се отнасяте към мен така почтително, хората веднага ще заподозрат нещо.
— За това не бях помислял — засмя се Генемон. — Отсега нататък ще внимавам повече, но моля да не ми се сърдите, ако съм неучтив.
В подножието на връх Хиеи от две-три години напредваха възстановителни работи и улиците на Сакамото постепенно си връщаха предишния вид. Когато двамата ездачи прекосиха селото и завиха по пътеката, която водеше към храма Енряку, утринното слънце накрая огря водите на езерото.
— Какво ще правим с конете, когато тръгнем да се качваме пеш? — попита Генемон.
— На мястото на старото светилище са построили ново. Трябва наблизо да има селски къщи. Ако ли не, ще можем просто да ги оставим при някой от прислужниците в самия храм.
Някакъв самотен ездач пришпорваше коня си, за да ги настигне.
— Да не би някой да ни търси? — зачуди се Генемон с известна загриженост.
— Сигурен съм, че ако е зад нас, трябва да е Мицухару. Вчера изглежда искаше да ми попречи да дойда тук.
— Добросърдечие и искреност като неговите рядко се срещат у хората в наше време. Почти прекалено добър е за самурай.
— Точно Мицухару е, както и предполагах.
— Изглежда има намерение да ви спре, господарю.
— Е, каквото и да каже, няма да го отпращам. Може пък да не се опита да ми попречи. Ако бе така, сигурно щеше да сграбчи моя кон за юздите още на портата на крепостта. Вижте, и той е облечен като за планина.
В крайна сметка, преди да излезе от крепостта, Мицухару промени решението си. Сметна, че най-добре ще е да не се противопоставя на Мицухиде, а по-скоро да отиде с него и да го предпази от възможна грешка.
Настигна коня на братовчед си и му се усмихна широко.
— Много бърз сте за мен, господарю. Тази сутрин направо ме стреснахте. Не предполагах, че ще тръгнете толкова рано.
— Аз пък не мислех, че ще искаш да дойдеш с мен. Ако се бяхме уговорили снощи, нямаше да препускаш така подире ни.
— Грешката е моя. Дори и преоблечен, все пак смятах, че с вас ще бъдат поне още десетина души, които да носят храна и постелки. А и не очаквах да яздите толкова бързо.
— Бих искал да е така, но това не е обикновен излет — отвърна Мицухиде. — Единствената цел на днешното пътуване е да се помоля за онези, които преминаха преди години през пламъците на ада и да устроя поне една възпоменателна служба в тяхна памет. Не съм и помислял да взимам със себе си хубаво саке или ястия.
— Вчера може да съм казал нещо обидно за вас, но това е просто понеже съм предпазлив по природа. Не исках да направите нещо, което може да бъде разбрано криво в Адзучи. Като се вземе предвид как сте облечен и че намерението ви е да почетете паметта на мъртвите, дори и да чуе за това, господарят Нобунага, сигурен съм, няма да има в какво да ви упрекне. В интерес на истината, въпреки че живея в крепост, която е така близо до Сакамото, не съм ходил нито веднъж на върха. Ето защо сметнах днешния ден за добра възможност да посетя светилищата. Е, Генемон, водете.
Мицухару пришпори коня си и като вървеше успоредно с Мицухиде, продължи да поддържа разговора, сякаш от страх да не би братовчед му да се отегчи. Приказваше за растенията и цветята, които виждаха покрай пътя, обясняваше навиците на различните птици, които различаваше дори само по гласовете им и изобщо проявяваше загрижеността на добра болногледачка, която се опитва да разтуши своя болен.
Мицухиде не можеше да не отвърне на такава искрена проява на привързаност. Но докато Мицухару говореше само за природата, неговият собствен ум, дали спи, будува или просто държи четка за рисуване, бе погълнат от човешките дела. Живееше сред хората, между враждуващи демони и пламъци от гняв и завист. Макар над планината да се носеше песента на кукувица, горещата кръв, която пареше в слепоочията му откакто си тръгна от Адзучи, още не се беше охладила.
Докато изкачваше връх Хиеи, сърцето на Мицухиде дори за миг не намери покой. Колко пусто изглежда сега това място в сравнение с някогашното си благоденствие. По пътя покрай река Гонген към Източната пагода тримата не видяха и следа от жива душа. Само песента на птиците оставаше същата. От древни времена върхът се бе прочул като обиталище на редки птици.
— Не виждам и един монах — каза Мицухиде, застанал пред някакъв разрушен храм. Размерът на причинените от Нобунага разрушения направо го изненадваше. — Няма ли поне един жив човек на този връх? Нека погледнем в главния храм.
Изглеждаше съвсем разочарован. Може би бе очаквал, въпреки победата на Нобунага, да види на този връх признаци за възродената сила на монасите-воини.
Когато обаче най-сетне стигаха до мястото на някогашния храм и зала за беседи, там нямаше нищо освен купчини пепел. Само около стария манастир бяха издигнати прости хижи. От тях се носеше мирис на тамян и Генемон отиде да види кой е там. Завари петима планински отшелници да седят край гърне с оризова каша, която вреше на огъня.
— Казаха, че игуменът на Йокава не е тук — предаде Генемон.
— Щом него го няма, дали не можем да се срещнем с някой книжник или старейшина от старо време?
Генемон отиде повторно да попита, но отговорът му не беше насърчаващ.
— Изглежда на върха няма такъв човек. Не им е позволено да се връщат без изричното разрешение на Адзучи или управителя на Киото. Освен това и досега законът не признава постоянни жилища на този връх, освен за ограничен брой монаси.
— Законът си е закон — каза Мицухиде, — но вярата не е пламък, който да може да угасиш с вода. Като си помисли човек, старейшините най-вероятно са ни сметнали за войници от Адзучи и са се скрили. Игуменът и оцелелите старейшини сигурно са сега тук. Обяснете на тези хора, че не трябва да се боят от нас, Генемон, и ги попитайте отново.
Служителят понечи да се отдалечи, но Мицухару се обърна към Мицухиде:
— Ще отида аз. Генемон има навик да задава въпросите си така сурово, че надали ще му кажат още нещо.
Докато чакаше Мицухару обаче, Мицухиде срещна някого, когото изобщо не бе очаквал да види тук.
Мъжът бе облечен в зеленикавокафяво наметало и расо със същия цвят. Носеше тесен бял панталон и сламени сандали. Минаваше седемдесетте, но устните му бяха червени като на младеж. Веждите пък се открояваха чисто бели. Приличаше на жерав в монашески дрехи. С него вървяха двама прислужници и дете.
— Господарю Мицухиде? Е, изобщо не очаквах да ви срещна тук. Чух, че сте в Адзучи. Какво ви води днес на този опустошен връх?
Не говореше като старец; гласът му отекваше съвсем ясно, а устата непрекъснато се усмихваха.
Мицухиде, напротив, беше този, който изглеждаше объркан. Острият поглед в очите на стареца сякаш го смути и той отвърна колебливо:
— Доктор Манасе, нали? От няколко дни съм в крепостта Сакамото и си помислих, че малко разходка из планината може да ме поосвежи след този мрачен дъждовен сезон.
— За ума и тялото няма по добро лекарство от прочистването на чи. Хубаво с човек да се разхожда сред природата и да усеща връзката си с нея. От пръв поглед личи, че напоследък сте били преуморен. За да се лекувате ли се връщате в областта си? — попита докторът.
Очите му се свиха като иглички. По някаква причина за Мицухиде бе невъзможно да заблуждава някого
