след това още на два-три пъти ми пращаше писма. Наистина упорит е този човек. Просто откажете да приемете писмото и отпратете вестоносеца.
— Да, господарю.
С тези думи самураят тръгна да се отдалечава, като все още държеше посланието в ръката си. Имаше вид, сякаш са смъмрили самия него.
Веднага щом мъжът излезе, Мицухиде се обърна към своя братовчед:
— Да не би това да е игуменът на Йокава на връх Хиеи?
— Точно така.
— Преди години ми бе заповядано да участвам при опожаряването на Хиеи. Тогава избивахме не само монасите-воини, но също и свети люде, жени и деца. Посичахме ги без разлика на пол и възраст и хвърляхме телата им в пламъците. Така опустошихме върха, че там не можеше да се очаква да поникнат дървета, какво остава да заживеят отново хора. А сега, изглежда, свещениците, оцелели от клането, са се върнали и се опитват да възстановят живота на това място.
— Така е. Според онова, което чувам, планината е все така покрита от руини, но там са се заселили хора с дълбока мъдрост. Те се опитват да съберат наново разпръснатите остатъци от вярващите и правят всичко, за да върнат планината към миналото й.
— Докато господарят Нобунага е жив, това ще стане трудно.
— Самите монаси добре разбират това. Насочили са всичките си усилия към двора и се опитват да измолят от Императора указ, който да склони господаря Нобунага да отстъпи. Изгледите за такова нещо обаче са слаби и напоследък те търсят опора в хората от народа. Обикалят областите до последната, измолват помощи, чукат на всяка една врата. Сега дори чух, че на мястото на старите храмове са издигнали временни светилища.
— Е, тогава значи вестоносецът, който праща при теб игуменът на Йокава, сигурно е имал нещо общо с тези техни усилия.
— Не.
Мицухару бързо отмести поглед и се вгледа кротко в лицето на Мицухиде.
— В интерес на истината — продължи той, — реших, че не си заслужава да те безпокоя заради нещо такова, тъй че сам го отпратих. Понеже сега обаче ме питаш за това, сигурно трябва да обясня за какво става дума. Игуменът на Йокава знаеше, че ще отседнеш тук и искаше поне веднъж да се срещне с тебе.
— Игуменът е поискал да се срещне с мен ли?
— Да. Освен това в своето писмо той моли за това, почитаемото име на господаря Мицухиде да бъде прибавено към тези на спомоществователите за възобновяването на връх Хиеи. Отговорих му, че и двете неща са напълно изключени.
— И въпреки че си му отказвал по този начин, той още на няколко пъти е пращал вестоносци до крепостта, така ли? От почит към господаря Нобунага не бих посмял да прибавя името си към тези на спомоществователите, но се питам дали е нужно такова колебание по въпроса просто за една среща.
— Намирам, че за теб е напълно ненужно да ходиш при този човек — възрази Мицухару. — Какъв ще е смисълът, ти, който водеше войските при разрушаването на връх Хиеи, да се срещаш днес с един оцелял от това разрушаване свещеник?
— По онова време той ни беше враг. Сега обаче връх Хиеи е напълно безпомощен и хората там са склонили глави и са се заклели във вярност към Адзучи.
— Да, поне привидно. Но как другарите и сродниците на избитите или пък монасите, чиито старинни храмове и манастири са били опожарени, ще забравят негодуванието, което толкова години са таили в сърцата си? Мъртвите трябва да бяха към десет хиляди, а постройките стояха на онова място от времето на свети Денгьо.
Мицухиде въздъхна шумно.
— Нямаше начин да заобиколя заповедите на Нобунага и през онази година трябваше и аз да се причисля към обезумелите подпалвачи на връх Хиеи. Сам пронизвах със сабята си и монаси-воини, и безброй невинни монаси и миряни, стари и млади. Щом днес си спомня за това, сърцето ми се къса като самата опожарена планина.
— Но ти винаги си казвал, че трябва да гледаме широко на нещата. Струва ми се, че сега не постъпваш по този начин. Погубил си едного, за да спасиш мнозина. Щом си опожарил един връх, но Законът на Буда засияе ярко на още пет и после на стотина след тях, то мисля, че извършените от нас самураите убийства не може да са били престъпление.
— Естествено, прав си. Но аз не мога да не пролея поне една сълза на състрадание заради връх Хиеи, Мицухару! Пред другите трябва да проявявам въздържаност, но сега, като обикновен човек, смятам, че никому не би навредила една молитва за планината. Не съм ли прав? Утре ще отида сам на върха, без да обявявам името си. Ще се срещна с игумена и веднага ще се върна.
Тази нощ, дори след като си легна в постелята, Мицухару не можа да заспи от притеснение. Защо Мицухиде е толкова привлечен от идеята да отиде на връх Хиеи? Дали той, Мицухару, да се опита да го спре или ще е по-добре да го остави да постъпи, както желае? Като се вземе предвид сегашното положение на Мицухиде, най-добре би било той изобщо да не се свързва с възобновяването на връх Хиеи. Нито пък ще е от полза за него да се среща с игумена.
Дотук за Мицухару всичко бе ясно. Защо обаче братовчед му изглеждаше така недоволен от това, че той отпрати на своя глава вестоносеца и отказа да изпълни молбата на игумена? В крайна сметка, Мицухиде изглежда не остана особено доволен от постъпката на Мицухару.
Какъв ли замисъл зрее в главата на Мицухиде и какво общо има тук връх Хиеи? Очевидно посещението му, когато бъде разкрито, ще даде добра храна за клевети, че заговорничи против Нобунага. Освен това тъкмо преди потеглянето на поход в западните области това със сигурност е само губене на време.
— Ще го спра. Каквото и да каже, ще го спра — пророни Мицухару.
Веднъж взел такова решение, той най-сетне затвори очи. Ако се противопостави открито, най-вероятно братовчед му ще го скастри или поне ще се ядоса. Въпреки това бе готов да направи каквото може, за да предотврати неговото посещение. С тази мисъл заспа.
На следващата сутрин стана по-рано от обикновено. Докато се миеше, чу от главния коридор, който водеше към входа, шум от бягащи нозе. Извика и спря един от самураите.
— Кой излиза?
— Господарят Мицухиде.
— Какво?!
— Така е, господарю. Облякъл е леки дрехи за планината. Придружава го само Амано Генемон. Искат да яздят чак до Хийоши. Поне така каза господарят Мицухиде, докато си обуваше сламените сандали преди малко на изхода.
Мицухару никога не пропускаше да каже своята утринна молитва в светилището на крепостта и пред семейния олтар. Тази сутрин обаче забрави и за двете. Бързо се облече, препаса дългата и късата си сабя и забърза към вратата. Мицухиде и неговият служител обаче вече бяха тръгнали. На прага, загледани в белите облаци над Шимейгатаке, стояха само изпращачите им.
— Изглежда, дъждовният сезон и тук е към края си.
Утринната мъгла в горичката зад крепостта още не се беше вдигнала и околността приличаше почти изглед от морското дъно. Двамата конници преминаха в тръс между дърветата. Над тях, махайки тържествено с крила, прелетя голяма птица.
— Времето е хубаво, нали, Генемон?
— Ако се задържи така, върхът скоро ще се види съвсем ясно.
— Отдавна не съм се чувствал така добре — добави Мицухиде.
— Само заради това си е заслужавало да дойдем дотук.
— Най-вече искам да се срещна с игумена на Йокава. Това е единствената ми цел.
— Смея да кажа, че той сигурно ще се изненада да ви види.
— Ако го бях поканил в крепостта Сакамото, щяха да плъзнат подозрения. Трябва да се видим насаме. Уредете нещата, Генемон.
