— А не гледате ли на господаря Мицухиде като на някакъв човек, който трябва да раболепничи пред повелителя си, за да спечели неговото благоволение? И това ли трябва да мислим за господаря Акечи Мицухиде? Не намирате ли, че с тези обиди и унижения той е бил докаран до ръба на самоунищожението?
— Вените по слепоочията ви малко са се издули, Денго. Успокойте се.
— От две нощи не ме хваща сън. Не мога да остана спокоен като вас, господарю. Моят повелител и служителите му се затрупани с несправедливост, насмешка, обиди и всякакви укори.
— Ето защо ви моля да се успокоите и да се опитате две или три нощи да поспите.
— Та това е нелепо! — възкликна Денго. — За самураите казват, че опръскали ли са те веднъж с кал, вече е трудно да измиеш срама си. А колко пъти поред моят господар и неговите служители търпят унижения от онзи недостоен повелител на Адзучи? И вчера не ставаше дума само за това, че господарят Мицухиде е отстранен от празненството. След заповедта, която последва, целият род Акечи заприлича на ловни кучета, които биват насъсквани да гонят дивеча по време на хайка. Навярно сте чули, че незабавно трябва да се приготвим за потегляне на запад. От нас се иска да нападнем владенията на Мори в Санин, за да защитим лявата страна на господаря Хидейоши. Как бихме могли да излезем на бойното поле, след като са ни унижили по такъв начин? Ето още един пример за коварството на онова зло куче!
— Овладейте се! Кого наричате зло куче?!
— Господаря Нобунага, същия, който постоянно нарича нашия повелител „Тиквоглавец“. Погледнете Хаяши Садо или Сакума Нобумори и сина му. Те с години даваха своя принос за сегашното могъщество на Нобунага. После, почти веднага след като ги награди с титла и крепост, те бяха задържани заради някакви дребни провинения и единият — осъден на смърт, другият — пратен в изгнание. Този зъл господар винаги прогонва хората около себе си.
— Млъкнете! Как ще говорите така за господаря Нобунага?! Вървете си! Веднага!
Докато Мицухару се караше разгневен на мъжа пред себе си, в градината се чу някакъв звук. Трудно бе да се познае дали са нечии стъпки или само падането на есенни листа.
Ден и нощ се взимаха крайно строги мерки срещу възможни подслушвачи и това дори на места, където присъствието на неприятел едва ли можеше да се очаква. Дори и в градината пред чайния павилион стояха на стража самураи. Един от тях се бе приближил сега до постройката и с наведена за поклон глава стоеше пред вратата. Подаде на Мицухару някакво писмо, отдръпна се малко назад и остана да чака, неподвижен като камък.
Скоро отвътре се чу гласът на Мицухару:
— Ще трябва да дам писмен отговор. Ще го приготвя по-късно. Накарайте монаха да почака.
Стражът се поклони почтително и се върна на мястото си. Сламените му сандали почти не вдигаха шум по пътечката, сякаш не се докосваха до нея.
За миг Мицухару и тримата му посетители останаха да седят, обгърнати в ледено мълчание. От време на време някоя узряла слива тупваше на земята, подобно на удар от дървен чук. Това бе единственият звук, който нарушаваше тишината. Внезапно светъл слънчев лъч проряза хартиените стени на плъзгащата се врата.
— Е, време е да се сбогуваме. Вие имате сега спешна работа — каза Масатака, за да използва възможността да се оттеглят.
Мицухару, който по-рано разви писмото и го прочете пред погледите на тримата мъже, сега отново го сви на руло.
— Защо не поостанете? — попита той усмихнат.
— Не, ще тръгваме. Не искаме да ви се натрапваме повече.
Тримата затвориха плъзгащата се врата зад гърба си и стъпките им заглъхнаха в посока към засводения коридор. Звукът бе, сякаш вървят по тънък лед.
След няколко минути Мицухару също си тръгна. Когато минаваше по коридора, той се отби в стаята на самураите. Веднага помоли за хартия и четка и без колебание се зае с писане, сякаш вече е предварително готов със своя отговор.
— Занесете това на пратеника на игумена на Йокава.
Подаде писмото на един от прислужниците си. След това, сякаш този въпрос вече не го занимава, попита един от оръженосците:
— Още ли спи господарят Мицухиде?
— Когато минавах оттам, в стаята му беше съвсем тихо — отвърна момчето.
При тези думи погледът на Мицухару светна, сякаш за първи път през този ден е наистина спокоен.
Денят отмина. Мицухиде остана в крепостта Сакамото, без да прави нищо. Вече бе получил заповедта на Нобунага да замине за западните области и би трябвало възможно най-бързо да се върне у дома си, за да свика своите служители. На Мицухару му се искаше да му каже, че това да прекарва толкова дълго време в бездействие няма да възстанови неговото добро име в Адзучи. Когато обаче си помислеше как ли се чувства Мицухиде, не можеше да отвори уста да проговори. Огорчението, което така ясно пролича в думите на Денго и Масатака, трябва да е обзело и господарят им.
„Ако е така, помисли си Мицухару, няколко дни почивка и спокойствие ще са най-добрата подготовка за предстоящия поход.“ Той напълно вярваше в благоразумието и самообладанието на своя братовчед. Посети стаята му, за да види как той прекарва времето си. Мицухиде прерисуваше нещо от една отворена книга.
— Я, какво правиш?
Мицухару застана отстрани и се загледа, доволен от спокойствието в държанието на Мицухиде и от това, че ще има за какво да поговорят.
— Мицухару? Не гледай. Още не съм се научил да рисувам пред други хора.
Със срамежливо изражение, каквото не се среща често у хора над петдесетте, Мицухиде остави четката. Толкова се притесни, че скри изхвърлените преди това скици.
— Нима ти преча? — засмя се Мицухару. — А кой е рисувал в книгата, която използваш сега за модел?
— Юшо.
— Юшо ли? Какво прави този човек напоследък? Тук не се е чувало нищо за него.
— Една вечер в Кай неочаквано посети мястото, където бях отседнал. Тръгна си на следващата сутрин, преди изгрев-слънце.
— Странен човек е той.
— Не, не мисля, че може да се нарече просто странен. Той е твърд в намеренията си и сърцето му е непреклонно като жилав бамбук. Може да се е отказал от самурайството, но на мен още ми прилича на воин.
— Чувах, че е на служба при Сайто Тацуоки. Нима го хвалиш, защото до днес е останал верен на своя предишен господар?
— Когато се строеше Адзучи, той единствен отказа да вземе участие в украсата на главната крепост, макар лично господарят Нобунага да го покани за това. Нито славата, нито властта ще го накарат да измени на себе си. Изглежда гордостта не му е позволявала да рисува за неприятеля на своя по-раншен повелител.
В същия миг влезе един от служителите на Мицухару. Коленичи пред тях и двамата млъкнаха. Мицухару се обърна да попита мъжа за какво е дошъл.
Самураят изглеждаше объркан. В ръката си държеше писмо и нещо, написано на дебела хартия и прилично на някакво прошение. В думите му ясно личеше притеснение за това, как ще се отнесе към него Мицухару.
— Пред портите пристигна още един пратеник от игумена на Йокава, който настоятелно поиска от мене да предам повторно това писмо на господаря на крепостта. Отказах, но той отвърна, че изпълнява заповед и няма да си тръгне оттук. Как да постъпя, господарю?
— Какво? Пак същото ли? — учуди се Мицухару и цъкна леко с език. — Преди известно време вече пратих писмо до игумена и внимателно му обясних, че по никакъв начин не бих могъл да се съглася с това, което той иска от мен. Ненужно е значи да повтаря молбата си. Въпреки това той продължи да настоява и
