— Да, слънцето направо щеше да ни подпали.
— Конете в конюшнята всички ли са здрави?
— Видяха ми се малко поотпаднали.
Нобунага вдигна поглед и се напрегна да различи на небето вечерницата. Може би мислите му го отвеждаха към западните области. Ранмару се втренчи в профила му. Нобутада влезе и застана зад тях, но младежът изглежда изобщо не забеляза присъствието му. Сякаш сега виждаше господаря си за последен път. Ако можеше за миг да прозре в бъдещето, щеше още по-ясно да осъзнае странната сила на този миг, в който по кожата му полазиха тръпки. Тъкмо по това време Акечи Мицухиде пристигаше в Ойносака.
Пушекът от печките в голямата кухня се понесе из вътрешността на храма. Горяха не само огнищата, но и отоплението на баните. И не единствено в храма Хоно — в този привечерен час почти цялата столица и околностите й бяха покрити с дим от кухненски огньове.
В банята Нобунага се обля с вода. През бамбуковата решетка на високия прозорец в стената се подаваше едно-единствено бяло лозово цветче. С вчесана коса и облечен в нови дрехи, господарят се върна по покрития коридор обратно.
Ранмару се приближи и го извести, че в стаята за чай го очакват Сошицу и Сотан от Хаката.
— Тук са още отпреди да се стъмни. Двамата сами пометоха пътеката от стаята до входа и излъскаха пода на терасата. После господин Сошицу напръска пътеката с вода и подреди цветята, а господин Сотан отиде в кухнята да каже на слугите какви ястия да ви поднесат.
— Защо не ми каза за това по-рано?
— Ами те казаха, че тъй като са ваши домакини, ще трябва да почакаме, докато всичко е готово.
— Изглежда са намислили нещо. Нобутада знае ли? А Нагато?
— Ще ги поканя веднага.
Щом Ранмару излезе, Нобунага отиде в спалнята си, но после бързо се върна оттам в стаята за чай.
Външно тя изобщо не издаваше своето предназначение. По начало бе замислена като дневна и за да се създаде уют за чайната церемония, бяха поставили вътре сгъваеми паравани.
Освен домакините, присъстваха Нобунага, Нобутада, Нагато и синът му. Лампите придаваха на помещението някаква особена свежест. След като чайната церемония привърши, Сотан и Сошицу поканиха гостите си да се преместят в една по-голяма стая, където разговаряха до късно през нощта.
Нобунага все още бе много гладен. Изгълта всичко, което му поднесоха, пи вино — което на цвят изглеждаше направено от разтопен рубин — и от време на време си вземаше от една голяма чиния по някой европейски сладкиш. През цялото време не прекъсваше участието си в разговора.
— Бих искал да пообиколя южните земи. Вие със Сотан ще ми бъдете водачи. Сигурно неведнъж сте минавали на път оттам.
— Винаги съм имал намерението да отида по тези места, но никога не съм успявал да го сторя — отвърна Сошицу.
— Вие, Сотан, сте млад и здрав. Били ли сте там?
— Още не, господарю.
— И нито един от двама ви не е ходил в южните земи?
— Не, макар че нашите служители постоянно пътуват дотам.
— Е, едно отсъствие сигурно не би се отразило добре на търговията ви. Ако някой като мен обаче поиска да пътува, той пък със сигурност няма да намери време да напусне Япония. Просто няма какво да се направи. Докато вие имате кораби и магазини, на които да разчитате и затова сте винаги в състояние да напуснете страната. Защо още не сте го сторили?
— Естествено, вие сте много по-зает от нас, при условие че се грижите за цялата страна. Но и ние сме възпрепятствани от различни домашни грижи и няма да можем да тръгнем надалеч може би още година време. Въпреки това, щом Ваше Височество успее да уреди множеството неща, които сега го занимават, с радост ще отпътувам заедно с вас и Сотан и ви обещавам да прекарате чудесно.
— Хайде! От толкова дълго време желая нещо такова. Но ще доживеете ли дотогава, Сошицу?
Оръженосецът наливаше отново вино. Нобунага се пошегува със стареца, но той не смяташе да му се даде така лесно.
— Е, наместо да се тревожите за това, ще можете ли да ме уверите, че преди да съм починал, ще сте поставили всичко в страната в ред? Ако се окажете прекалено бавен, може и да не успея да ви дочакам.
— Всичко това трябва да стане скоро — усмихна се Нобунага на закачката на възрастния мъж.
Сошицу умееше да говори с откровеност, непозната за военачалниците на Нобунага. От време на време в хода на разговора това караше Нобутада и Нагато да се чувстват неудобно. Дали наистина е редно, питаха се те, тези търговци да разговарят с господаря им по такъв начин. От друга страна се чудеха с какво двама души от простолюдието са заслужили благоволението на Нобунага. Надали неговите приятелски чувства се дължат само на уменията им в чайната церемония.
Разговорът отегчаваше Нобутада. Едва когато баща му и двамата търговци заприказваха за южните земи, неговият интерес се събуди. Всичко това бе за него ново и пораждаше в главата му младежки мечти и дръзки планове.
Независимо от това колко всъщност знаят за южните земи, всички начетени хора по онова време се интересуваха живо от тях. Самата сърцевина на японската култура се променяше под действието на приливната вълна от задморски новости. На първо място сред тях беше огнестрелното оръжие.
Много от достъпните знания за юга бяха донесени от християнски проповедници от Испания и Португалия; хора като Сошицу и Сотан обаче бяха започнали търговията си още преди идването на свещениците. Техните кораби плаваха до Корея и оттам стигаха Китай, Амой и Камбоджа. Бяха научили за богатствата на презморските страни не от християнските, а от японските пирати, чието свърталище бе околността на Хаката, на остров Кюшу.
Сотан бе наследил препитанието си от своя баща и имаше търговски кантори на Лусон, в Сиам и в Камбоджа. Смята се, че той е човекът, който пръв внесъл семе на восъчно дърво от Китай и развил цяло производство на восък, благодарение на което нощите в Япония вече не били толкова тъмни и хората започнали да се радват на светлината на многобройни лампи. Нему също се приписват подобренията в железодобива, свързани със заимствани отвън нови начини за топене на метала.
Сошицу също бе свързан с презморската търговия и беше в родствени връзки със Сотан. На остров Кюшу нямаше и един господар, който да не е взимал от него пари на заем. Притежаваше повече от десет големи морски кораби и стотина по-малки съда.
Нямаше да е преувеличено да се каже, че почти всичките си знания за външния свят Нобунага бе почерпил от пиенето на чай с тези двама мъже. И сега той бе погълнат от разговора. Докато слушаше, от време на време протягаше ръка да си вземе поредната европейска сладка. Като забеляза колко му се услаждат, Сошицу отбеляза:
— Правени са с нещо, което наричат захар, тъй че внимавайте да не преядете от тях преди лягане.
— Да не би тази захар да е отровна? — учуди се Нобунага.
— Не е, но в никакъв случай не е и особено полезна — отвърна Сошицу. — Храната във варварските земи е гъста и питателна, докато нашите японски ястия са по-леки. Тези сладкиши са много по-сладки от нашите сушени портокали или оризови сладки. Веднъж щом сте опитали захар, японските ни сладости няма вече да ви задоволяват.
— Вече много такава захар ли се внася на Кюшу?
— Не чак толкова. Тъй като един товар от нея се равнява на същото тегло злато, продажбите ни не са особено високи. Замислил съм да внеса малко захарни растения и да ги засадя в някоя по-топла област, но се питам дали захарта, също както и тютюна, е наистина добра за хората, та да бъде отглеждана в Япония.
— Съвсем ме изненадвате — засмя се Нобунага. — Оставете тези предразсъдъци. Няма значение дали нещо е полезно или вредно. Просто внесете всички тези неща тук, за да има промяна и разнообразие. Пред очите ни от западните и южните морета проникват какви ли не неща. Не можем да спрем този прилив на новото.
— Приветствам вашата търпимост, господарю. Мислене като вашето, разбира се, със сигурност би било от голяма полза за сделките ни. Питам се обаче дали можем да оставим нещата така.
