Ханшичиро мина право покрай съгледвачите, които останаха като втрещени. Началникът им завика объркано и се спусна подире му, като едва не се катурна при това от коня си.
Кацуие и неговите придружители подозрително огледаха младия мъж. Готвеха се за битка и очакването и напрежението им тъкмо достигаха връхната си точка. Сега посред вдигнатите копия и запалените вече мускетни фитили се появяваше този изискан млад мъж, който с отмерени движения слезе от седлото и любезно се поклони.
— Оръженосец на господаря Хидекацу ли? Нямам представа какво може да значи това, но доведете го тук. Дайте да поговори с него — нареди Кацуие.
Беше прегазил тревата покрай пътя и сега стоеше под сянката на група дървета. Нареди да поставят походното му столче и се постара някак да прикрие напрегнатостта на подчинените си, както и своята собствена. Покани пратеника да седне.
— Някакво послание ли носите?
— Трябва да сте изтощен от дългото пътуване в тази жега — започна любезно Ханшичиро.
Думите му, странно на пръв поглед, звучаха точно като поздрав през мирно време. Взе в ръка кутията за писма, която висеше на червен шнур през рамото му и продължи:
— Господарят Хидейоши ви праща приветствията си.
След това подаде посланието на Кацуие.
Кацуие с подозрително изражение пое писмото, без да го отваря веднага. Премигна и погледна към Ханшичиро.
— Казвате, че сте оръженосец на господаря Хидекацу.
— Да, господарю.
— Господарят Хидекацу в добро здраве ли е?
— Да, господарю.
— Сигурно вече е много пораснал.
— Тази година ще навърши седемнадесет, господарю.
— А, толкова голям ли е станал вече? Времето минава бързо, нали? Дълго време мина, откакто го виждах.
— Днес неговият баща му нареди да дойде чак до Таруи, за да предаде приветствията си.
— Какво? — запъна се Кацуие.
Изненадата му бе толкова голяма, че под един от краката на походното столче някакво камъче се разтроши от тежестта на тялото му. Хидекацу, едно от децата на Нобунага, беше сега приемен син на Хидейоши.
— Да приветства кого? — попита учуденият Кацуие.
— Ваше Височество, естествено.
Ханшичиро прикри лицето си с ветрилото и се засмя. Клепките и устните на събеседника му неволно трепереха и той не можа да прикрие усмивката си.
— Мене ли? Дошъл е да приветства мене? — продължи да говори Кацуие сам на себе си.
— Първо погледнете писмото, господарю — помоли Ханшичиро.
Кацуие бе толкова замаян, че напълно забрави за листа в ръката си. Продължи да кима без определен повод. Погледът му премина по редовете и по лицето му последователно се изписаха най-противоречиви чувства. Писмото въобще не беше от Хидекацу — почеркът на Хидейоши съвсем ясно се разпознаваше. Беше написано открито и сърдечно.
Много пъти преди сте се прибирали по пътя от северна Оми до Ечидзен и допускам, че добре знаете откъде да минете. При все това Ви пращам като водач моя приемен син Хидекацу. Носи се някакъв неоправдан и недостоен за вниманието на двама ни слух, че Нагахама можело да стане препятствие за завръщането Ви у дома. За да пресека такива злостни мълви, пращам своя син да Ви приветства. Можете да го задържите като заложник, докато спокойно завършите пътуването си. Бих искал да Ви окажа гостоприемство в Нагахама, но откакто напуснах Кийосу, все още не съм оздравял…
Набрал увереност от думите на вестоносеца и от писмото, Кацуие не можеше да не съжалява за предишните си подозрения и колебания. Треперил бе пред възможните тайни замисли на Хидейоши и сега изпитваше облекчение. От дълго време се ползваше с името на хитър пълководец и го смятаха за толкова потаен, че каквото и да направеше, го подозираха винаги в някакви задни мисли. В миг като този обаче той дори не си направи труда да прикрие своите чувства зад привидно безразличие. Тъкмо тази страна на характера му така добре бе разбирал покойният Нобунага — той смяташе смелостта, хитрия ум и откритостта на Кацуие за добри качества, които винаги могат да му бъдат от полза и затова го натовари с тежката отговорност на главнокомандващ на северния поход, повери му многобройни войници и голяма област и изцяло разчиташе на него. Сега, като се сети за господаря, който го беше разбирал по-добре от всеки друг и който сега го нямаше на този свят, Кацуие почувства, че няма вече никой, на когото да може да опре доверието си.
Писмото на Хидейоши изведнъж го трогна и чувствата, които бе хранил против съперника си, внезапно преминаха в напълно противоположни. Открито призна пред себе си, че враждебността помежду им беше предизвикана само от неговата собствена подозрителност и страх.
И така, Кацуие наново прецени положението.
„Сега, когато господарят ни си отиде, помисли си той. Хидейоши ще бъде човекът, на когото да можем да се доверим.“
Вечерта има сърдечен разговор с Хидекацу. На следващия ден прекоси Фува заедно с младежа и когато навлезе в Нагахама, още не се беше освободил от новото и така приятно впечатление.
При Нагахама обаче, след като той и старшите му служители придружиха Хидекацу чак до крепостната порта подозренията отново се събудиха. Откри, че от известно време Хидейоши отсъства от крепостта си. Заминал бе за Киото, където взимаше участие във важни държавни дела.
— Отново се оставих да бъда подведен от Хидейоши! — възкликна Кацуие, раздразнението му веднага се събуди отново и той побърза да се върне на пътя си за дома.
Беше краят на седмия месец. В изпълнение на даденото обещание Хидейоши предаде крепостта Нагахама и земите й на Кацуие, който ги предостави на приемния си син Кацутойо.
Кацуие все още не знаеше защо на съвета в Кийосу Хидейоши настоя крепостта да бъде предоставена тъкмо на този човек. Нито присъствалите там, нито хората като цяло не си задаваха никакви въпроси и изобщо не подозираха какво има наум предишният господар на Нагахама.
Кацуие имаше още един приемен син, който тази година щеше да навърши петнадесет — Кацутоши. Онези от членовете на рода Шибата, които се грижеха за бъдещото му, смятаха, че може само да се съжалява, дето отношенията на Кацуие и Кацутойо са толкова хладни.
— Кацутойо е нерешителен — оплакваше се Кацуие. — Никога не постъпва с истинска убеденост в това, което прави. Дори нравът му не е подходящ, за да бъде мой син. У Кацутоши пък няма и следа от злоба. Той настина се е привързал към мен като към баща.
Ако предпочиташе Кацутоши пред Кацутойо обаче, то по-напред дори от тях Кацуие поставяше племенника си Генба. Обичта му към него надминаваше онази, която обикновено се изпитва към племенник или син и понякога той направо проявяваше склонност да се разчувства. Макар двамата по-малки братя на Генба съвсем наскоро да бяха преминали двайсетте, Кацуие се отнасяше към тях с необикновена благосклонност и им беше поверил началството над ключови крепости.
При цялата тази силна привързаност между хората в семейството недоволен от осиновителя си и братята Сакума оставаше единствен Кацутойо.
Веднъж по време на новогодишните празненства например, когато близките и служителите на Кацуие бяха дошли да го поздравят за празника, първата чаша беше налята от Кацуие. Кацутойо естествено предположи, че тя ще бъде за него, пристъпи почтително и застана на колене близо до баща си.
— Не е за теб, а за Генба, Кацутойо — каза му Кацуие и отдръпна чашата.
Скоро стана известно, че това пренебрегване предизвикало недоволство у Кацутойо и явно новината бе стигнала и до хора от други области. Очевидно за това беше научил и Хидейоши.
