— Е, този път приемам, че вината е моя и ви моля да ми простите, но отсега нататък, чичо, избягвайте такива сложни замисли. Човек, който много се любува на хитрините си, може някой ден така да се оплете в тях, че после да не може да се измъкне повече.
— Какви ги говориш? Смяташ, че използвам прекалено много хитрости ли?
— Та това ви е направо навик.
— Ти… глупак такъв!
— Не само аз мисля така, чичо. Всички го говорят. „Господарят Кацуие прави хората подозрителни — никой не може да каже какво крои в момента“.
Кацуие млъкна и сбърчи гъстите си черни вежди.
От дълго време насам отношенията между чичото и племенника бяха много по-сърдечни от онези между господар и служител. Прекомерната близост обаче беше подронила уважението на по-младия към по- възрастния и сега то съвсем се губеше. Тази сутрин Кацуие трудно успяваше да прикрие израза на раздразнение по лицето си.
Към недоволството му се прибавяше и друго. Предишната нощ не беше успял и да мигне. След като нареди на Генба да нападне тръгналия си Хидейоши, Кацуие до сутринта остана да чака известие за това, какво е станало, с надеждата, че то ще разсее мрачното му настроение.
Когато обаче Генба се върна, той не донесе вестта, която чичо му така напрегнато очакваше.
— Покрай нас минаха само служителите на Хидейоши. Самия той не се видя никъде. Реших, че ще бъде само в наша вреда да нападаме тях и сега се връщам, без да има с какво да ви зарадвам.
Като се прибави към умората му от предната нощ, това съобщение направо хвърли Кацуие в отчаяние.
Сега, след като дори и Генба намери за какво да го укорява, не беше чудно, че тази сутрин се чувстваше потиснат.
Не можеше обаче да остава в подобно настроение. Днес се честваше поемането на властта от Самбоши. След закуска Кацуие си дремна и се изкъпа, а после за пореден път се премени в тежките тържествени дрехи и остави да вчешат косата му по подобаващ начин.
Не беше от хората, които дават на потиснатостта им да излезе наяве. Този ден небето беше покрито с облаци и времето бе дори по-влажно отпреди, но по пътя за крепостта Кийосу Кацуие, макар лицето му да лъщеше от пот, премина по-тържествено и гордо от кой да е от останалите гости.
Мъжете, които едва снощи с яростни изражения затягаха връзките на шлемовете си, пълзяха с копия и пушки в ръце през тревата и храсталака и дебнеха да отнемат живота на Хидейоши, сега се бяха построили в редица, накичени с придворни шапки и празнични кимона. Лъковете им бяха в калъфите си, копията и алебардите също стояха прибрани и сега редицата с най-невинен вид се точеше нагоре по пътя към укреплението.
Разбира се, натам бяха тръгнали хора не само от Шибата, но и от Нива, Такигава и всички останали родове. Единствените, които присъстваха на предишния ден, но сега ги нямаше, бяха онези на Хидейоши.
Такигава Кадзумасу осведоми Кацуие, че Кумохачи от ранни зори чака в крепостта като представител на Хидейоши.
— Каза, че Хидейоши няма да е в състояние да присъства днес на празненството заради болест и праща извиненията си на господаря Самбоши. Спомена освен това, се надява да може да се срещне и с вас, господарю. От известно време ви чака.
Кацуие ядно кимна. От една страна се ядосваше от това, че Хидейоши се прави на невеж относно цялата история, а от друга и той самият трябваше да се преструва на невинен. Прие да се срещне с Кумохачи и с нелюбезен тон му зададе поредица от въпроси. От какво точно се е разболял Хидейоши? Щом е решил снощи така внезапно да се върне у дома, защо не е предупредил Кацуие? Ако го беше направил, Кацуие сам щял да дойде и да се погрижи за всичко при отпътуването му. Изглежда обаче старият Кумохачи бе пооглушал и чуваше думите на Кацуие едва наполовина.
Каквото и да му говореше, възрастният човек явно не разбираше и всеки път повтаряше все стария си отговор. Като се увери, че все едно говори на въздуха, Кацуие не можа да не се подразни от наглостта, с която Хидейоши му е изпроводил за пратеник такъв слабоумен старец. Колкото и да се караше на човека, не получаваше никакъв отговор. Набрал вече достатъчно яд, той зададе на Кумохачи последния си въпрос:
— На колко всъщност сте години, пратенико?
— Точно така… прав сте.
— Питам ви за възрастта ви… На колко години сте?
— Правилно казвате.
— Какво?
На Кацуие му се стори, че направо го правят на глупак. Навря ядосаното си лице право в ухото на Кумохачи и изкрещя с глас, от който можеше да се напука огледало:
— Колко навършвате тази година?
Кумохачи кимна енергично и с пределно спокойствие отвърна:
— А, сега разбирам. Питате ме за възрастта ми. Срамувам се да призная, че не съм сторил нищо такова, с което хората да са ме запомнили поне малко, но тази година навършвам седемдесет и пет.
Кацуие остана като поразен.
Колко нелепо е да губи самообладание пред този стар човек, при условие че го чакат още толкова неща днес и надали изобщо ще успее да си почине. Ядосан на себе си, едновременно с това той се изпълни с такава неприязън към Хидейоши, че вътрешно се зарече скоро двамата да не ходят вече под едно и също небе.
— Върнете си у дома. Изслушах ви вече.
Направи с брадичка знак на стареца да си тръгва, но Кумохачи остана да седи на пода като залепен за него с оризова паста.
— Какво? А не ще ли пожелаете да предадете отговор? — попита той спокойно Кацуие.
— Няма! Изобщо никакъв отговор не е нужен! Кажете на Хидейоши само, че ще се срещнем, когато се случи.
С тези думи за сбогом Кацуие се обърна и тръгна по тесния коридор към вътрешността на укреплението. Кумохачи също закрачи с бавни стъпки по него. Сложил ръка на хълбока си, той се извърна към отдалечаващия се Кацуие, засмя се на себе си и най-сетне се отправи към крепостната порта.
Същият ден тържеството в чест на Самбоши приключи и бе дадено угощение, което надминаваше онова от предишната вечер. За него бяха предназначени цели три зали на крепостта и присъстващите биха далеч повече от вчера. Главна тема за разговор между гостите бе обидното поведение на Хидейоши. Непростимо е да се преструваш на болен и да отсъстваш в деня на такова важно събитие и някои направо заявиха, че това ясно сочи неискреността и коварството на Хидейоши.
Кацуие много добре знаеше, че тези упреци са изкуствено подклаждани от хората на Такигава Кадзумасу и Сакума Генба, но въпреки това тайно се радваше при мисълта, че те работят в негова полза.
След съвета и празненствата над Кийосу се изсипаха ежедневни проливни дъждове.
Някои от господарите си тръгнаха за своите области още на следващия ден. Мнозина други обаче бяха задържани от придошлите води на река Кисо. Тези останаха да изчакат времето да се проясни, с надеждата, че това ще стане скоро. Всъщност не им оставаше друго, освен да прекарват дните си в бездействие по местата, където бяха отседнали.
За Кацуие обаче това време не беше непременно загубено.
Постоянните срещи на Кацуие и Нобутака бяха забележими за всички. Не биваше да се забравя, че съпругата на Кацуие, Оичи, е по-малка сестра на Нобунага, което значи — леля на Нобутака. Освен това тъкмо Нобутака бе убедил Оичи да се омъжи повторно и така да стане жена на Кацуие. Тъкмо от времето на този брак отношенията на Нобутака и Кацуие бяха станали близки. Те със сигурност не бяха просто обикновени сродници.
Такигава Кадзумасу също присъстваше на тези срещи и това изглежда имаше своето значение.
На десетия ден от месеца той отправи към всички останали в града господари покана за чайна церемония.
Писмото беше следното:
