— Ако обичате, Хидейоши — обади се Кацуие, — ще подадете ли чаша на този мой племенник?
Хидейоши се огледа, сякаш току-що е забелязал Генба.
— Племенник ли? — каза Хидейоши и се загледа в по-младия от него мъж. — А, за вас става дума.
Младежът със сигурност отговаряше на представата за герой, както всички го описваха — имаше едро телосложение, с което засенчваше дребния, слабоват на вид Хидейоши.
Генба обаче нямаше сипаничавото лице на чичо си. Кожата му бе светла, но със здрава руменина по нея. На пръв поглед изглеждаше, че има веждите на тигър и тялото на леопард.
Хидейоши подаде на мъжа една чаша.
— Ясно е защо господарят Кацуие има такива отлични младежи в рода си. Ето, вземете чаша.
Но Генба поклати глава.
— Щом ми предлагате чаша, ще искам онази голямата.
Въпросната чаша още съдържаше малко саке. Хидейоши без суетене я изпразни до дъно и извика:
— Някой да дойде да му налее.
Устието на покритата със златен лак бутилка допря ръба на яркочервената чаша. Макар съдът да се изпразни бързо, чашата още не се беше напълнила. Някой донесе още саке и доля от него догоре.
Младият хубавец присви очи, вдигна чашата към устните си и на един дъх я пресуши.
— Е, а вие?
— Аз нямам такава дарба като вашата — отвърна усмихнат Хидейоши.
Въпреки отказа Генба стана още по-настоятелен.
— Защо не искате да пиете?
— Не издържам на много саке.
— Какво!? Само малко.
— Ще пийна, но не много.
Генба се заля от смях. После каза на достатъчно висок глас, за да бъде чут от всички:
— Със сигурност са верни слуховете, които сте чули. Господарят Хидейоши го бива да се извинява — той с положителност е скромен. Преди много време — повече от двадесет години — този човек бил най- прост слуга, който метял конски фъшкии и носел сандалите на господаря Нобунага. Достойно за уважение е, че не е забравил онези дни.
Изсмя се на собствената си безочливост. Останалите бяха стреснати. Бъбренето рязко спря и всички зашариха с погледи между все още седналия срещу Генба, Хидейоши и Кацуие.
За миг забравиха за чашите си и бързо изтрезняха. Хидейоши само гледаше към Генба и се усмихваше. Четиридесет и пет годишните му очи се бяха впили в двадесет и осем годишния младеж. Разликата помежду им не беше въпрос само на възраст. Животът, който Хидейоши бе водил през първите си двадесет и осем години и пътят, изминат от Генба през неговите, бяха напълно различни и като среда, и като опит. Генба приличаше на малко момче, което нищо не знае за трудностите на действителния свят. По тази причина той имаше славата не само на храбър, но и на надменен. Очевидно освен това беше и човек, който не проявява предпазливост на място, много по-опасно от всяко бойно поле — в стаята, където са се събрали първите хора на страната.
— Но, Хидейоши, има само едно нещо, което не ми понася. Не, чуйте. Имате ли уши да ме чуете?
Той вече викаше на Хидейоши без всякакво уважение. Изглежда наистина бе не толкова пиян, колкото нещо го глождеше отвътре. Хидейоши обаче го погледна точно както се гледа пиян човек и му заговори почти доброжелателно.
— Пил сте — каза той.
— Какво?!
Генба разклати силно глава и се изправи нагоре.
— Това не е нещо, което ще успеете да припишете на пиянство. Слушайте. Преди съвсем малко време, когато в параклиса господарите Нобуо и Нобутака и всички останали военачалници дойдоха да отдадат уважение на душата на господаря Нобунага, вие не седнахте ли на почетното място с господаря Самбоши в скута и не ги ли накарахте всички да се поклонят все едно и на вас?
— Е, това ли беше? — отвърна засмян Хидейоши.
— За какво се смеете? Нещо смешно ли ви е, Хидейоши? Не се съмнявам, че хитро сте намислили да направите от господаря Самбоши украшение за собствената си нищожна личност, та да се порадвате на поклоните на рода Ода и неговите пълководци. Да, точно така. Ако аз бях там, с удоволствие щях с тези две ръце да ви откъсна главата. Господарят Кацуие и тези тук почитаеми господа са толкова великодушни, че направо ми се иска да…
В този миг Кацуие, седнал две места по-встрани от Хидейоши, пресуши чашата си и огледа останалите мъже.
— Генба, защо говориш така за чужд човек? Господарю Хидейоши, моят племенник не говори от злоба. Просто не му обръщайте внимание — завърши той и се усмихна.
Хидейоши не можеше нито да даде воля на гнева си, нито да се засмее. Беше поставен в такова положение, че едва съумя леко да се усмихне насила. Само външността успя да прикрие затруднението му.
— Не си разваляйте настроението заради това, господарю Кацуие. Всичко е наред — каза двусмислено той.
Явно се преструваше на пиян.
— Не се преструвай, Маймунке. Хей, Маймунке!
Тази вечер Генба дори надминаваше обичайната си дързост.
— Маймунка! — продължи той. — Казах го без да искам, но не е толкова лесно да смениш името, с което са те викали в продължение на двайсет години. Та тъкмо „Маймунка“ идва на ум, когато човек се сети за теб. Преди време той съвсем като маймунка тичаше из крепостта Кийосу да изпълнява заповедите на господаря. По онова време чичо ми понякога началствал нощната стража. Чувал съм, че една вечер, когато бил нещо отегчен, той поканил Маймунката и го почерпил със саке. След това, като си пийнал, си полегнал и помолил онзи да дойде да му поразтрие краката. Маймунката, разбира се, направил това с радост.
Приятното опиянение изведнъж напусна всички присъстващи. Лицата на гостите побледняха, устата пресъхнаха. Положението никак не беше просто. Съвсем възможно бе зад стените недалеч от залата за угощения, в сенките на дърветата и под подовете Шибата да са скрили мечове, копия и лъкове. Не се ли опитват те сега да предизвикат Хидейоши? Подозрението сякаш се понесе от вечерния повей, плъзна под мастилените сенки на лампите, които трепкаха по цялата зала и бързо обзе гостите. Беше средата на лятото, но по гърбовете на всеки от мъжете премина тръпка.
Хидейоши изчака Генба да свърши с говоренето и после гръмко се изсмя.
— Е, господин племеннико, чудя се от кого ли сте чули това. Та вие ми напомнихте за едно хубаво преживяване. Преди двадесет години тази стара маймунка се славеше като майстор на масажа и целият род Ода искаше аз да го разтривам. Краката на господаря Кацуие не бяха единствените. А когато после ми даваха за награда нещо сладко, как само ми се услаждаше то! Сега ми домъчнява, домъчнява ми за вкуса на тези сладкиши.
И Хидейоши отново се засмя.
— Чувате ли това, чичо? — попита високомерно Генба. — Дайте на Хидейоши нещо хубаво за ядене. Ако сега го помолите да ви разтрие краката, може пак да се съгласи да го направи.
— Не отивай прекалено далеч, Генба. Не чуваш ли, че господарят Хидейоши само се шегува.
— Няма нищо. Че аз дори и сега от време на време разтривам краката на един човек.
— И кой е това? — попита подигравателно Генба.
— Майка ми. Тази година тя навърши седемдесет и за мен е най-голямо удоволствие да й разтривам краката. Но напоследък, понеже съм от толкова дълго време на бойното поле, не съм го изпитвал въобще. Е, сега аз ще си тръгвам, а вие останалите стойте до когато пожелаете.
Хидейоши пръв стана от масата. Никой не се изправи да го спре, когато тръгна надолу по главния коридор. Напротив, останалите господари намериха за много разумно от негова страна това, че си тръгва. Всички с облекчение се отърсиха от тревожното усещане, което до преди малко ги тормозеше.
Двама оръженосци бързо излязоха от стаята до входа, където чакаха дотогава и последваха Хидейоши. През тези два дни те станаха свидетели на напрегнатото положение в крепостта, тъй че и двамата се
