Винаги си спомняше, че трябва да се откъсне от всичко това.
Постоянството, за което хората често говореха, съставено от решителност и настойчивост, съсредоточеност и усърдие, не беше присъщо само на Хидейоши, а по-скоро съставляваше естествена част от ежедневния живот. Ето защо за него беше много по-важно да се стреми към откъсване от грижите, отколкото да се потапя изцяло в тях. Така даваше на душата си възможност да си поема дъх. В крайна сметка животът и смъртта намираха за него отговор в тези думи: „Откъсни се от всичко“.
Легна си съвсем наскоро. Дали бе спал и час?
Хидейоши стана от постелята и слезе по стълбите до нужника. Веднага един човек от стражата коленичи на пода на терасата с хартиен фенер, за да му освети пътя. При излизането си завари друг, който му поднасяше малък съд с вода. Хидейоши се приближи и служителят изля водата върху ръцете му.
Докато ги бършеше, той спря поглед върху луната над стрехите, после се обърна към двамата оръженосци и попита:
— Тук ли е Гонбей?
Когато човекът, когото потърси, се появи, Хидейоши тръгна към стълбището за втория етаж и се обърна назад, за да погледне към служителя си.
— Идете в храма и кажете на хората, че потегляме. Разпределението на войниците и улиците, по които ще минат, записах снощи след като излязохме от крепостта и ги дадох на Асано Яхей. Идете да го събудите.
— Да, господарю.
— Почакайте. Забравих нещо. Кажете на Кумохачи да дойде при мен.
Стъпките на Гонбей се отдалечиха от дърветата зад къщата в посока към храма. Щом той си тръгна, Хидейоши бързо се облече в доспехи и излезе.
Жилището му се намираше близо до пресечката на пътищата за Исе и Мино. Заобиколи ъгъла на един от складовете и се отправи в посока към кръстопътя.
В същото време Кумохачи, току-що известен за повикването на Хидейоши, го настигна бежешком отзад.
— На вашите заповеди съм!
Мина отпред и коленичи пред Хидейоши.
Кумохачи беше стар седемдесет и пет годишен воин, но трудно го надвиваха дори и по-млади от него хора. Хидейоши забеляза, че той идва готов, с доспехите на гърба.
— Е, няма да имате нужда от доспехи. Ще ви помоля да направите нещо на сутринта. Искам да останете тук след нас.
— Сутринта ли? Имате предвид да отида в крепостта?
— Точно така. През всичките години на службата ви сте ме разбирали добре. Ще ви помоля да отнесете горе съобщение, че през нощта съм се разболял и внезапно се е наложило да се върна в Нагахама. Кажете също, че дълбоко съжалявам, дето не съм могъл да присъствам на тържеството, но се надявам, че всичко ще мине добре. Кацуие и Такигава, допускам, трудничко ще приемат това, така че останете при тях за малко и се преструвайте, че сте вече оглупял от годините и трудно чувате. Не отвръщайте на нищо, каквото и да ви кажат и после си тръгнете, все едно нищо не се е случило.
— Разбирам, господарю.
Старият воин се беше присвил в кръста като скарида, но продължаваше да държи копието в ръката си. Поклони се още веднъж, изправи се и приведен под тежестта на доспехите, тръгна назад.
Почти всички мъже от храма вече се бяха строили на пътя пред портата. Отрядите, всеки от които се отличаваше по знамето си, бяха на свой ред разделени на дружини. Началниците чакаха пред своите поделения, вече качени на седлата.
Не светеше нито една факла.
Луната в небето беше само тъничък полумесец. Седемстотинте мъже леко се полюляваха покрай редицата от дървета, като вълни в тъмното.
— Яхей! — извика Хидейоши, докато минаваше покрай строя.
В сянката на дърветата беше трудно да разпознаеш хората. Ето че се приближи някакъв нисък мъж, който тупаше по земята с бамбукова пръчка. Следваха го шест или седем други. Повечето войници изглежда си помислиха, че това е някой от обоза, но щом разбраха, че е Хидейоши, притихнаха дори още повече и дръпнаха поводите на конете си, за да ги отстранят от пътя.
— Тук съм! Ето насам!
Асано Яхей стоеше в основата на каменните стъпала и даваше указания на неколцина от мъжете. Щом чу гласа на Хидейоши, той бързо свърши с това и изтича при него.
— Готови ли сте? — запита нетърпеливо Хидейоши, без да му даде дори време да коленичи. — Ако всичко е прибрано, тръгвайте.
— Да, готови сме, господарю.
Яхей пое пълководческото знаме с трите кратунки, което стоеше подпряно на един от ъглите на портата, занесе го по средата на строя и бързо се качи на седлото. Хидейоши тръгна напред, придружаван от оръженосците си и от около тридесет конника. В такъв момент би трябвало да надуят раковината, но обстоятелствата не позволяваха употребата й сега. Хидейоши беше предоставил златното военачалническо ветрило на Яхей и сега той го развя последователно три пъти, за да даде вместо него знак на войниците. С това седемстотинте започнаха бавно да напредват по пътя.
Началото на колоната изведнъж смени посоката си и като зави, задмина Хидейоши. Начело на отрядите стояха изключително верни служители. Лица на стари и опитни бойци обаче почти не се виждаха — изглежда мнозинството от тях Хидейоши бе оставил в крепостите в Нагахама и Химеджи и в другите си владения.
В полунощ войниците му напуснаха Кийосу, като създадоха впечатлението, че ще придружават своя господар. Поеха по пътя за Мино и се отправиха към Нагахама.
Самият Хидейоши тръгна веднага след тях, с не повече от тридесет-четиридесет мъже. Той пое в съвсем различна посока и бързо препусна по задните пътища, където никой нямаше да успее да го забележи. Накрая пристигна на сутринта на следващия ден в Нагахама.
— Сбъркахме, Генба — отбеляза Кацуие.
— Не, в замисъла нямаше слабо място.
— Нима мислите, че има замисли без слаби места? Някъде не сме догледали и после ето защо рибата се изплъзна така лесно от мрежата.
— Не че смятам всичко за безупречно. Ако ще се удря, трябва да се удари! Да бяхме нападнали мястото, където беше отседнал този негодник, досега щяхме да се любуваме на главата му. Но вие само настоявахте всичко да се запази в тайна. Сега, понеже не поискахте да ме послушате, усилията ни направо пропаднаха.
— Е, още си млад. Ти искаше от мен да изпълня един неразумен план, когато моят собствен беше по- добър. Най-добрият начин беше да изчакаме Хидейоши да дойде в крепостта и тогава да го принудим сам да се изкорми. Нищо не би могло да е по-лесно от това. Според съобщенията от снощи обаче, той внезапно е напуснал града. Отначало съжалих за това, но после премислих нещата. Щом копелето си тръгва от Кийосу нощем, това е направо дар от небето — потегля, без да е предупредил никого, значи все едно се признава виновен за престъпленията, в които ще го обвиня. Наредих ти да устроиш засада и да го нападнеш по пътя на връщане, та така справедливостта да бъде възстановена.
— Та тъкмо това беше грешката ви от самото начало, чичо.
— Моята грешка ли? Че защо?
— Първо сбъркахте, като си помислихте, че Маймунката сам ще влезе в ръцете ни, като дойде на днешното празненство. После, макар и да ми наредихте да отида да го причакам с един отряд войници, вторият ви пропуск беше да не пратите хора да завардят и страничните пътища.
— Глупак! Дадох заповедите на тебе и накарах останалите военачалници да ти се подчиняват, единствено понеже имах вярата, че няма да пропуснеш проста подробност като тази. И сега имаш дързостта да ми казваш, че е моя вината, дето сме пратили войници само по главния път и сме оставили Хидейоши да се измъкне по страничните! Трябва малко да се позамислиш колко ти самият си неопитен!
