своите родни братя. В такива минути си мислиш, че този човек ти е най-добрият другар за цял живот, но по-късно и двамата опознавате света по-добре, сдобивате се с господар, със съпруга и деца… Когато си спомниш за годините, прекарани заедно във военна служба, разбираш, че нещата доста са се променили. Погледът върху света, очите, с които гледаш околните — пораснал си. Нито ти, нито приятелят ти сте вече същите. Истинските, най-безкористни и верни приятели са онези, които намираме по време на изпитание.
— Е, тогава съм бил останал с погрешно впечатление.
— Какво имате предвид, господарю?
— Мислех, че двамата с Хидейоши сте по-дълбоко свързани и се канех да ви помоля да ми направите услуга.
— Ако се каните да се сражавате с Хидейоши — заяви направо Инучийо, — то аз няма да вдигна оръжие срещу него, но ако ще водите преговори за мир, бих искал да поема посредничеството на първо място върху себе си. Или става дума за нещо друго?
Инучийо попадна право в целта. Без да говори повече, той се усмихна и вдигна чашата си.
Как ли е узнал за замислите им? В погледа на Кацуие се четеше объркване. След като обмисли за миг нещата, той съобрази, че всъщност сам още от началото бе започнал да разпитва Инучийо за отношението му към Хидейоши.
Макар да живееше далеч от столицата, Инучийо съвсем не оставаше неосведомен за това какво става в страната. Със сигурност е чул какво се случва в Киото и явно е наясно за неразбирателствата между Кацуие и Хидейоши. При това, въпреки снега, Инучийо дойде веднага, след като получи спешното повикване на Кацуие.
При това положение Кацуие трябваше да премисли своето отношение към този човек, за да може да намери начин да го направлява за в бъдеще. Инучийо бе от тези, чието влияние с годините щеше да нараства. Също като Саса Наримаса, той бе поставен под началството на Кацуие по нареждане на Нобунага. През петте години на северния поход Кацуие се бе отнасял към него като към собствен служител, а Инучийо на свой ред му се подчиняваше. Сега обаче, след смъртта на Нобунага, господарят се питаше дали отношенията им ще останат непроменени. Всичко се свеждаше до това, че властта на Кацуие по онова време се опираше на тази на Нобунага. След гибелта на последния той оставаше просто един от многобройните военачалници.
— Нямам желание да се бия с Хидейоши, но боя се, че слуховете може да говорят противното — каза Кацуие и се засмя.
Със съзряването си мъжът овладява един особен начин да се смее, който като було прикрива неговите истински чувства.
— Изглежда ми странно — продължи Кацуие, — да пращам при Хидейоши човек за преговори, при условие, че ние не воюваме помежду си. Въпреки това и господарят Нобутака, и Такигава ми пратиха няколко на брой писма, в които ме съветват да постъпя тъкмо по този начин. Минаха по-малко от шест месеца от смъртта на господаря Нобунага, а вече плъзват слухове, че неговите по-раншни служители се карат помежду си. Такова положение е направо срамно. Освен другото не смятам, че трябва сега да даваме на Уесуги, Ходжо и Мори сгодния случай, който отдавна чакат.
— Разбирам, господарю — отвърна Инучийо.
Кацуие никога не бе успявал да обяснява достатъчно добре какво мисли, но и Инучийо прие задачата си така, сякаш няма нужда да слуша всички подробности по нея. Тръгна от Китаношо на следващия ден. Придружаваха го двама мъже — Фува Хикодзо и Канамори Горохачи. И двамата бяха доверени служители на рода Шибата и макар да заминаваха също като пратеници, задачата им бе главно да държат Инучийо под око.
На двадесет и седмо число от десетия месец тримата пристигнаха в Нагахама, за да вземат със себе си Кацутойо. За нещастие младежът бе болен. Пратениците го посъветваха да не идва с тях, но той настоя и групата тръгна с лодка от Нагахама за Оцу. Пренощуваха в столицата и на следващия ден пристигнаха в крепостта Такарадера.
Тук миналото лято бе разбит Мицухиде. На мястото на предишното бедно село с нищожен военен пост край него сега се строеше процъфтяващ град с крепост. След като пратениците прекосиха река Йодо, те забелязаха, че крепостта е обгърната със скеле. Пътят бе целият набразден от коловозите на волски и конски каруци. Всичко, което виждаха, говореше за широки замисли от страна на Хидейоши.
Дори Инучийо започваше сега да се съмнява в намеренията на някогашния си приятел. Кацуие, Такигава и Нобутака обвиняваха Хидейоши, че пренебрегва господаря Самбоши и че работи само в своя полза. В Киото той търсеше опора на властта си, докато извън столицата хвърляше големи суми за постройка на крепости. Тези строежи нямаха нищо общо с някакви вражески заплахи от запад или север — срещу кого подготвяше Хидейоши войската си в самото сърце на страната?
А какво казваше той за свое оправдание? Имаше няколко неща, от които да се оплаче — направеното на съвета Кийосу обещание Самбоши да бъде преместен в Адзучи още не беше изпълнено, а Нобутака и Кацуие така и не дойдоха на възпоменателната служба за Нобунага.
Срещата между Хидейоши и пратениците се състоя в частично подновеното главно укрепление. Преди началото на преговорите бяха поднесени храна и чай. Това беше първият път, когато Хидейоши и Инучийо се срещаха от смъртта на Нобунага насам.
— На колко години сте сега, Инучийо? — попита Хидейоши.
— Скоро ще навърша четирийсет и пет.
— И двамата вече остаряваме.
— Какво ще рече това? Та аз още съм с една година по-млад от вас, нали тъй?
— А, прав сте. Също като по-малък брат — с една година по-млад. Сега обаче, ако човек погледне двама ни, вие изглеждате по-зрял.
— Вие сте този, който изглежда стар за годините си.
Хидейоши сви рамене.
— Та аз изглеждам стар още от младини. Но казан честно, колкото и да остарявам, все не се чувствам като възрастен човек и това ме тревожи.
— Някои казват, че след четирийсетгодишна възраст човек не бива да се колебае за нищо.
— Това не е истина.
— Така ли мислите?
— Благородникът не се колебае за нищо — така казват. В нашия случай по-вярно ще е, че четиридесет години са възрастта на първото ни колебание. Това не важи ли и за вас, Инучийо?
— Още се правите на смешник, господарю Маймунка. Не сте ли съгласни, господа?
И Инучийо се усмихна на придружителите си, които не пропуснаха да отбележат, че той е все още достатъчно близък с Хидейоши, за да го нарича в лицето „Маймунка“.
— Не бих могъл да се съглася нито с мнението на господаря Инучийо, нито пък с вашето, господарю — обади се Канамори, който бе най-стар от събралите си.
— И защо? — полюбопитства Хидейоши, комуто разговорът явно се струваше интересен.
— Що се отнася до мен самия, аз бих казал, че един мъж е непоколебим още от петнадесетгодишна възраст.
— Та не е ли това малко рано?
— Е, погледнете вашите собствени хора по време на техния първи поход.
— Имате известно право. На петнайсет си непоколебим, на деветнайсет или двайсет — още повече, но на четирийсет вече започваш да се поотпускаш. Е, какво тогава се случва, когато навлезеш в почетната възраст?
— На петдесет или шейсет си наистина объркан.
— А на седемдесет-осемдесет?
— Почваш да забравяш, че си объркан.
Всички се засмяха.
Изглеждаше, че угощението ще продължи до вечерта, но състоянието на Кацутойо се влошаваше. Разговорът се прекъсна и Хидейоши предложи да сменят стаята. Повикаха лекар. Той веднага даде на младежа някакво лекарство; направиха и всичко възможно да затоплят помещението, в което щяха да се
