— Спрете!
— Стига!
— От шатрата на господаря дойде заповед да не продължаваме преследването!
С тези думи понеслите се напред бойци бяха задържани.
Ии препускаше насам-натам и почти прегракна от викане.
— Господарят каза, че онези, които се главозамаят от победата и отидат прекалено надалеч, ще бъдат изправени после пред военен съд. Върнете се! Връщайте се!
Най-сетне сляпото въодушевление на мъжете затихна и всички се отдръпнаха от брега на реката.
Беше приблизително втората половина на Часа на коня и слънцето се бе издигнало посред небето. Бе четвъртият месец и по очертанията на облаците си личеше, че вече идва лятото. Лицата на всички войници бяха изпоцапани с пръст, кръв и пот и сякаш пламтяха.
В Часа на овена Иеясу слезе от стана при Фуджигане, пресече река Канаре и в подножието на връх Гондоджи направи тържествен оглед на главите.
Битката бе продължила половин ден. Преброиха убитите по цялото бойно поле. От страна на Хидейоши загубите бяха над две хиляди и петстотин души, докато войската на Иеясу и Нобуо имаше петстотин и деветдесет убити и няколкостотин ранени.
— Тази голяма победа не трябва да ни възгордява — предупреди един от военачалниците. — Икеда бяха само част от войската на Хидейоши, а ние докарахме от връх Комаки всичките си сили, за да ги използваме тук. В същото време, ако по някаква причина ни бяха разгромили, това щеше да е съдбоносно за нашите съюзници. Мисля, че най-добре сега ще е възможно по-бързо да се оттеглим в крепостта Обата.
Друг един пълководец веднага възрази:
— Не, не. Щом веднъж си спечелил победата, трябва да имаш смелост да продължиш започнатото. Така е винаги на война. Сигурно е, че когато Хидейоши научи за това голямо поражение, гневът му ще се разрази. Най-вероятно ще събере хората си и ще се спусне направо насам. Не е ли най-добре да го причакаме, да се приготвим за битка и след това да му вземем главата?
В отговор на тези две предложения Иеясу отново повтори:
— Не трябва да жадуваме за безкрайно много победи.
И после:
— Хората ни всички са уморени. Хидейоши сигурно вече е тръгнал насам, но днес не бива да се срещаме с него. Много е рано. Да се оттеглим в Обата.
След това бързо решение те минаха южно от гората Хакусан и докато слънцето още бе високо в небето, влязоха зад стените на крепостта.
Едва след като портите бяха затворени, Иеясу за първи път успя да се наслади на голямата победа от сутринта. Сега, щом погледна назад, изпита задоволство от безупречното водене на битката. Гордост за войниците и офицерите представляваха такива подвизи като първата взета глава или първото вдигнато срещу врага копие, докато за главнокомандващия ценно бе само едно — знанието, че неговата прозорливост е била по-силна от тази на неприятеля.
Но умният човек веднага ще разпознае къде има достоен съперник. Сега единствената грижа за Иеясу бе какво ще предприеме Хидейоши след станалото. Остана за известно време в Обата, за да даде почивка на ума и тялото си, но и за да се опита да обмисли своята следваща стъпка.
След като Шоню и синът му потеглиха на девети сутринта, Хидейоши повика Хосокава Тадаоки в своя лагер в Гакуден и даде на него и още няколко военачалници нареждане незабавно да нападнат връх Комаки. След атаката се качи на наблюдателната кула и започна да следи хода на битката. Масуда Джинемон стоеше до него, загледан в далечината.
— Знаете ли? Дали господарят Тадаоки, какъвто е дързък, няма да ни създаде трудности, ако навлезе прекалено навътре във вражеските редици?
Разтревожен от това колко близо са отрядите на Хосокава до неприятелските укрепления, Джинемон погледна да види какво е изражението на лицето на Хидейоши.
— Всичко е наред. Може Тадаоки да е млад, но Такаяма Укон е човек разумен. Няма да се случи нищо лошо, след като той е там с него.
Умът на Хидейоши блуждаеше другаде. Какво ли става с Шоню? Можеше да мисли само за добрата новина, на която се надяваше оттам.
Около пладне пристигнаха конници, оттеглили се от Нагакуте. С отчаяно изражение те съобщиха тъжната вест — главните части на Хидецугу са изцяло разбити и не е ясно дали самият той е жив или мъртъв.
— Какво? Хидецугу?
Хидейоши явно бе изненадан. Не беше от тези, които биха успели да изглеждат невъзмутими при такава страшна новина.
— Каква грешка!
Каза го не толкова като упрек към Хидецугу и Шоню, колкото като укор към самия себе си и похвала за противника, Иеясу.
— Джинемон — извика, — надуйте раковината за сбор.
Веднага разпрати по всички поделение вестоносци с бързи нареждания. След един час двадесет хиляди войници тръгнаха от Гакуден в посока Нагакуте.
Тази бърза промяна в разположението на силите не остана незабелязана на връх Комаки. След като Иеясу потегли, за защита на възвишението бяха оставени съвсем малко на брой хора.
— Изглежда, самият Хидейоши води войската.
Щом чу тази вест, Сакай Тадацугу, едни от военачалниците, останали на Комаки, плесна с ръце и каза:
— Всичко тръгва точно според очакванията! Докато Хидейоши го няма, ще можем да опожарим стана му в Гакуден и крепостта в Куросе. Сега е времето да ударим. Всички след мен в нападение!
Но Ишикава Кадзумаса, друг от оставените на пост пълководци, незабавно му се противопостави.
— Защо бързате толкова, господарю Тадацугу? Хидейоши е почти непогрешим в действията си на война. Смятате ли, че някой като него ще остави защитата на своя стан в ръцете на неспособен военачалник, колкото и да е бързал да настъпи?
— Когато действа прибързано, всеки човек е склонен да допуска грешки. Хидейоши накара да надуят раковината и потегли така бързо, та трябва да се предположи, че новината за поражението при Нагакуте го е изненадала. Не бива да пропускаме възможността да подпалим сега опашката на Маймунката.
— Разсъждавате много повърхностно! — изсмя се Ишикава Кадзумаса и още по-определено възрази на Тадацугу: — Напълно в стила на Хидейоши ще е да остави зад себе си значителни сили, за да може да се възползва, ако решим напуснем укреплението. За малък отряд като нашия ще бъде огромна грешка сега да излезе в нападение.
Възмутен от спора, Хонда Хейхачиро се изправи със сърдито изражение.
— Това въобще военен съвет ли е? Няма време да устройваме сега съвещания. Аз лично не мога просто да остана тук да бездействам. Извинете ме, че тръгвам преди останалите.
Хонда не можеше да говори красноречиво, но имаше силен и упорит нрав. И Тадацугу, и Кадзумаса продължаваха да държат на своето. Сега постъпката на Хонда ги стресна.
— Хонда, къде отивате? — запитаха.
Хонда се извърна и сякаш вече е стигнал до някакъв съществен извод, каза:
— Още от дете съм служител на нашия господар. Сега, при това положение, не мога да направя друго, освен да отида редом с него.
— Чакайте!
Кадзумаса явно сметна, че Хонда просто се е ядосал и вдигна ръка, за да го задържи.
— Господарят ни заповяда в негово отсъствие да защитаваме връх Комаки. Никой не ни е позволил да постъпваме, както ние намерим за добре. Успокойте се малко.
Тадацугу също се опита да го укроти.
— Хонда, ако тръгнете сега сам, какво всъщност ще постигнете? Отбраната на Комаки е по-важна.
