— Няма време за губене, господарю. Задните части на господаря Хидецугу са напълно разгромени.
На хълма започна внезапно раздвижване, последвано от кратки заповеди и шум от войнишки стъпки надолу към подножието.
На сенчестата страна на връх Фуджигане над главите на войниците на Токугава се вееше военачалническото знаме със златното ветрило. Имаше нещо почти омагьосващо в този знак. При вида му през гърдите на всеки от мъжете от западната войска премина тръпка.
Има голяма вътрешна разлика в духа на бойците, които нападат и на тези, които отстъпват. Нагайоши, сега насърчаващ войниците си от седлото, приличаше на човек, готов вече да посрещне смъртта. Доспехите му бяха от черна кожа с тъмносини шарки, а наметалото — от златен брокат на бяла основа. Еленови рога красяха шлема му, сега отметнат на раменете. Главата му още бе превързана чак до бузите заради раните от предишната битка.
Второто поделение почиваше при Оушигахара, но веднага щом научи за появата на отрядите на Токугава, Нагайоши го събра около себе си. После впери поглед в златното ветрило на връх Фуджигане.
— Този човек е достоен противник — заяви. — Днес няма да измия от лицето си само неуспеха при Хагуро. Ще им покажа, че мога да очистя и името на моя тъст.
Възнамеряваше да защити честта си. Нагайоши бе хубав мъж, но облеклото на смъртник, което носеше сега, го правеше да изглежда някак прекалено зловещ.
— Предадохте ли предупреждението до предните редици?
Вестоносецът, върнал се току-що, тръгна с коня си успоредно на този на своя господар и доложи за свършеното.
Като гледаше право напред, Нагайоши отпусна юздите и го изслуша.
— А какво стана с хората на връх Рокубо? — попита.
— Бързо въдворихме ред и там и те сега идват след нас.
— Е, тогава предайте на господаря Кютаро, че сме се обединили и се готвим да нападнем Иеясу на връх Фуджигане. Нека се изтегли към нас, за да ни подкрепи.
В същия миг, в който мъжете препуснаха, двама конници тръгнаха със същата заръка за Кютаро и от Шоню.
Както обаче вече се знае, Кютаро не прие молбата и вестоносците се върнаха разгневени обратно. Докато Нагайоши получи вестта, войската му вече бе преминала през една блатиста местност между два върха и сега изкачваше Гифугадаке, за да си избере добра позиция за бой. Пред тях се вееше Иеясувото знаме със златното ветрило.
Местността беше много насечена. В далечината една долина извеждаше към откритото поле на Хигаши Касугаи, като ту си проправяше път между два върха, ту се разширяваше в отделни котловини. Далеч на юг се виждаше микавския път, който водеше към Окадзаки.
Почти половината от хоризонта обаче бе заета от планини. Нямаше големи стръмни склонове или високи канари, а само вълнообразни хълмисти била. Пролетта тъкмо си отиваше и дърветата бяха покрити с червеникави пъпки.
Вестоносците сновяха един подир друг, но Нагайоши и Шоню можеха и без думи да четат взаимно мислите си. Шестте хиляди души на Шоню незабавно бяха разделени на две части. Около четири хиляди се отправиха на север и се строиха на едно високо плато. По пълководческите знамена ясно личеше, че тук предводители са най-големият син на Шоню, Юкисуке и неговият по-малък брат Терумаса.
Това бе дясното крила Лявото пък беше съставено от трите хиляди души на Нагайоши на Гифугадаке. Останалите две хиляди Шоню отведе като запасен отряд, след това постави военачалническото си знаме в самата среда на този подобен на жеравови крила строй.
— Питам се откъде ли ще нападне Иеясу — каза.
По слънцето мъжете можеха да познаят, че е още едва втората половина на Часа на дракона. Бързо или бавно минаваха часовете? В ден като този ходът на времето не може да бъде усетен по обикновения начин. Гърлата на войниците бяха пресъхнали, но не от жажда.
По кожата им полазиха тръпки от зловещата тишина. Някаква птица прелетя над долината с див крясък. Тя обаче бе единствена — всички останали бяха отлетели на някой по-спокоен връх и оставили мястото за хората.
Иеясу изглеждаше прекалено приведен в раменете. След като прехвърли четиридесетте, той леко напълня и дори когато сложеше доспехи, стоеше прегърбен. Под тежестта на покрития с украси шлем главата му сякаш почти потъваше между раменете. И дясната, и лявата ръка с пълководческия жезъл в нея, почиваха сега на коленете му. Беше седнал с разтворени бедра на ръба на своето походно столче. Позата не съответстваше напълно на достойнството на главнокомандващ.
Въпреки това такова бе положението на тялото му почти всякога, докато приемаше гости или се разхождаше. Не беше от онези, които вървят с изпъчени гърди. Старшите служители го посъветваха веднъж да поправи стойката си и Иеясу кимна вяло в знак на съгласие. Веднъж обаче, докато разговаряше с тях една вечер, той им поразказа за своето минало.
— Израснах в бедност. При това от шестгодишна възраст бях заложник в друг род и всички около мен се ползваха с повече права, отколкото аз самият. Ето защо, съвсем естествено, добих навика да не ходя изпъчен напред, дори когато бях с други деца. Друга причина за лошата ми стойка е, че когато четях в студените стаи на храма Риндзай, книгите ми лежаха на толкова ниска поставка, че трябваше да се привеждам над тях като гърбав. Мисълта, че един ден ще ме освободят от моето заложничество при рода Имагава и тялото ми ще стане отново изцяло мое, ме преследваше почти натрапчиво. Не можех и да играя като останалите деца.
Иеясу изглежда никога не би успял да забрави времето, прекарано при рода Имагава. Между неговите приближени служители нямаше и един, който да не е слушал разкази за дните му като заложник.
— Обаче, знаете ли — продължи той, — според това, което ми каза Сесай, монасите познават човека повече по раменете, отколкото дори по лицето. Изглежда, само с един поглед към раменете може да се познае, дали си достигнал просветление. Когато погледнах да видя какви са раменете на игумена, те бяха закръглени и с меки очертания, като ореол. Ако човек иска да приеме цялото мироздание в гърдите си, той не може да направи това изпъчен. Така започнах да си мисля, че моята стойка не е чак дотам лоша.
След като се разположи на стан във Фуджигане, Иеясу се огледа спокойно наоколо си.
— Това Гифугадаке ли е? Онези хора там трябва да са на Нагайоши. Е, допускам, че и отрядите на Шоню много скоро ще се приготвят за бой на някой от околните върхове. Някой съгледвач бързо да отиде да види отблизо.
Разузнавачите скоро се върнаха и доложиха на Иеясу за положението. Разбира се, сведенията за разположението на врага пристигаха откъслечно. Докато ги изслушваше, Иеясу замисляше своя план за битката.
Вече бе станал Часът на змията. Откакто вражеските знамена се появиха на отсрещния връх, минаха повече от два часа.
Иеясу обаче оставаше спокоен.
— Широдза. Ханжуро. Елате насам.
Все така седнал на мястото си, той се огледа с безметежно изражение.
— Да, господарю?
Двамата самураи се приближиха до него.
Оръжието им звънтеше.
Иеясу накара мъжете да сравнят картата, която държи, с действителния изглед на околността и ги попита какво мислят.
— Предполагам, че най-изпитаните бойци трябва да са в отряда на Шоню при Кобехадзама — добави. — Зависи накъде ще настъпят, но нашето положение тук на Фуджигане може да се окаже много неблагоприятно.
Единият от мъжете посочи високите върхове на югоизток и отвърна:
— Ако сте решили да водим битка от близко разстояние, то смятам, че възвишенията там в подножието са много по-добро място, където да издигнем знамената си.
— Добре! Да тръгваме.
