преодолени трудности, станаха достатъчно силни, за да се противопоставят на Хидейоши. Въпреки всичките тези изпитания, дори и сред тях имаше самураи като Морикава Гонемон.
— Генерале Гонемон — започна Шоню с грейнало от щастие лице, — благодарен съм ви, че удържахте на дадената дума и излизате днес да ни посрещнете. Ако успеем в замислите си, веднага ще получите от господаря Хидейоши обещаните имения.
— Господарят Хидейоши вече ми прати снощи писмо, с което ми ги дарява.
Този отговор на Гонемон още веднъж накара Шоню да се изненада от бързината и ловкостта на Хидейоши.
Войската се раздели на три части и се отправи към равнината на Нагакуте. Минаха покрай друга една крепост — Ивасаки. Защитаваха я само двеста и тридесет души.
— Оставете ги. Такова малко укрепление надали си заслужава усилията за превземането. Да не си губим времето по пътя.
Шоню и Нагайоши погледнаха настрана към стените, сякаш това не е нищо повече от прах в очите им. Тъкмо когато подминаваха обаче, отвътре ги засипаха с пушечен огън. Един от куршумите одраска задницата на Шонювия кон. Животното се изправи на задни крака и едва не хвърли ездача си от седлото.
— Що за дързост!
Господарят вдигна камшика си и се провикна към войниците от първия отряд:
— Веднага довършете тази жалка крепост!
Отрядите получиха заповед за първото си нападение. Цялата ярост, която бяха трупали, сега намери излаз навън. Двама от офицерите поведоха всеки по хиляда души и атакуваха крепостта. Дори много по- силно укрепление не би могло да устои на напора им, а това се защитаваше от съвсем малко хора.
Само за едно мигване на окото каменните стени бяха изкатерени, ровът — преминат и постройките — подпалени. Черен пушек затъмни слънцето. Тогава самият началник на крепостта излезе да се сражава и падна в битката. Всички защитници загинаха, с изключение на един, който избяга и се завтече към връх Комаки да съобщи на Иеясу за станалото. Докато траеше битката, вторият отряд на Нагайоши доста изпревари първия. Сега хората си починаха и ядоха от припасите си.
Докато се хранеха, се случи някои да погледнат нагоре. Запитаха се каква може да е причината за вдигащия се в небето дим. Много скоро обаче пристигна едни вестоносец от предните редици, който съобщи за падането на крепостта Ивасаки. Радостен смях отекна в равнината. Конете продължаваха безгрижно да пасат.
Щом получи същата новина, и третото поделение, естествено, спря при Канахагивара, за да могат хората и животните да си отдъхнат. Най-отзад четвъртото също слезе от конете и зачака останалите три да продължат отново напред.
В планините пролетта вече си отиваше и наближаваше лятото. Небето бе лазурно синьо и цветът му — дори по-ярък от този на морето. Скоро след като спряха на едно място, конете бяха обзети от леност. От овесените ниви и гората се чуваха пронизителните песни на чучулигите.
Два дни по-рано, на вечерта на шестия ден от четвъртия месец, двама селяни от Шиноки пропълзяха през полята и запритичваха от дърво към дърво, за да избягнат погледа на хората от западната войска.
— Имаме да кажем нещо на господаря Иеясу! Много е важно! — завикаха те, щом пристигнаха бежешком в главния лагер на връх Комаки.
Ии Хьобу ги заведе пред шатрата на Иеясу. Допреди няколко минути този разговаряше с Нобуо, но сега бе взел от сандъка си за доспехи един ръкопис на „Изречения“-та на Конфуций и се беше зачел мълчаливо, без да обръща внимание на шума от стрелба в далечината.
Беше пет години по-млад от Хидейоши и тази година навършваше четиридесет и две — воин в разцвета на силите си. На външен вид изглеждаше извънредно добронравен и нежен — плътта му бе необичайно мека, кожата — бледа. Външен наблюдател можеше да се усъмни, че този човек е познал вече всички превратности на живота и е влизал в битки, в които само с един поглед е събирал около себе си хиляди воини.
— Кой е? Наомаса ли? Влезте, влезте.
Иеясу затвори „Изречения“-та и се обърна със стола си на другата страна.
Двамата селяни съобщиха, че същия ден сутринта няколко отряда от войската на Хидейоши били тръгнали от Инуяма в посока към Микава.
— Добре сте постъпили, че идвате тук — похвали ги Иеясу. — Ще получите награда!
Веждите му се сбърчиха. Ако Окадзаки бъде превзета, той няма да може да направи нищо. Дори той не бе помислял, че неприятелят може да пренебрегне връх Комаки и да нападне направо родната му област Микава.
— Веднага повикайте Сакай, Хонда и Ишикава — нареди той със спокоен глас.
След това заповяда на тримата военачалници да охраняват Комаки в негово отсъствие. Щеше сам да поведе основната част от войската си и да тръгне да преследва отрядите на Шоню.
Приблизително по същото време в стана на Нобуо пристигна с известие едни селски самурай. Докато Нобуо доведе мъжа при Иеясу, този вече беше събрал всички свои пълководци на съвещание.
— Ето ви и вас, господарю Нобуо! Явно преследването на врага ще завърши с голяма битка. Ако ви нямаше, тя щеше да загуби от значимостта си!
Частите на Иеясу щяха да се разделят на две. Общото им число беше петнадесет хиляди и деветстотин души. Четирите хиляди на Мидзуно Тадашиге щяха да образуват предния отряд.
До вечерта на осмия ден от месеца главните сили, предвождани от Иеясу и Нобуо, бяха напуснали връх Комаки. Накрая пресякоха река Шонай. Войниците на Нагайоши и Кютаро бяха разположени на стан само на две левги, до село Камиджо.
Бледата светлина над наводнените оризища и вадите сочеше, че скоро ще се разсъмне. Въпреки това всичко наоколо тънеше в тъмни сенки, а над земята бяха надвиснали черни облаци.
— Хей! Ето ги!
— Прикрийте се! Залегнете!
Преследвачите бързо се скриха в оризища, храсталаци, в сенките на дърветата и падинките в земята. Щом напрегнеха слух, можеха да чуят как западната войска крачи в черна редица по пътя към една близка гора.
Разделиха се на две части и крадешком се запримъкваха зад гърба на врага — четвъртото поделение на западните сили, водено от Микоши Хидецугу.
Така завари двете войски утрото на деветия ден от месеца. При това човекът, когото Хидейоши бе избрал да ръководи такова важно начинание — неговият племенник Хидецугу — призори още не беше наясно какво е станало.
Макар Хидейоши да повери началството при нападението над Микава в ръцете на доверения му Хори Кютаро, той все пак определи за главнокомандващ Хидецугу. Този обаче все още беше само на шестнадесет години и господарят избра двама възрастни военачалници, на които нареди да надзирават момчето.
Слънцето мирно се издигна на небосклона и отбеляза началото на деветия ден от месеца. Войниците още бяха уморени. Хидецугу реши, че хората му трябва да са гладни и даде заповед да спрат. Щом получиха позволение, военачалници и войници седнаха и закусиха.
Бяха спрели в гората на Хакусан, наричана така заради едноименното светилище, което се издигаше на едно малко възвишение. Хидецугу постави на този хълм своето походно столче.
— Няма ли вода за пиене? — попита той един от служителите. — В манерката ми не е останало нищо. Гърлото ми пресъхна.
Вдигна съда и пресуши последните капки.
— Не е добре да се пие много течност, докато се придвижваме. Потърпете малко, господарю — посъветва го служителят.
Хидецугу обаче дори не се обърна да погледне към него. Мъжете, на които Хидейоши заръча да му помагат, само го дразнеха. Шестнадесетте години естествено го правеха непримирим и войнствен.
— Кой тича насам сега?
— Хотоми е.
— Какво прави той тук?
Хидецугу присви очи и се поизправи, за да вижда. Началникът на копиеносците Хотоми пристъпи към
