Устата на Хонда се извиха в тънка усмивка, сякаш съжалява за тесногръдието на другарите си. Заговори обаче учтиво — двамата мъже го превъзхождаха по чин и по възраст.
— Няма да обвързвам другите военачалници. Всеки от вас може да постъпи, както намери за добре. Но Хидейоши е тръгнал срещу господаря Иеясу със свежи сили и поне аз не мога да остана тук и да не направя нищо. Помислете си. Хората на господаря трябва да са изтощени от битката снощи и днес сутринта. Ако двадесетте хиляди на Хидейоши ги нападнат сега от две страни, как господарят Иеясу ще успее да се спаси? Смятам, че дори и да греша, като отивам сам при Нагакуте, ако господарят ни загине, ще е най-добре и аз да умра заедно с него. Нека това не ви тревожи.
След тези думи всички затаиха дъх. Хонда поведе своя малък отряд от триста бойци й напусна връх Комаки. Заразен от въодушевлението му, Кадзумаса също събра двеста души и се присъедини към него. Общо силите им не надвишаваха шестстотин мъже, но от мига на тръгването решимостта на Хонда само нарасна. Та какво в крайна сметка е една войска от двадесет хиляди? И коя е тази Маймунка?
Пехотинците бяха лековъоръжени. Сдиплиха знамената и зашибаха конете, за да препускат по-бързо. Малката дружина се понесе по пътя на изток като бурен вятър.
Щом излязоха на южния бряг на река Рюсенджи, завариха войската на Хидейоши да се придвижва в редица успоредно на отсрещния бряг.
— Е, ето къде са били!
— Военачалническото знаме със златното листо.
— Хидейоши трябва да е някъде между служителите си.
Хората на Хонда продължаваха да яздят, като същевременно гледаха отсреща, сочеха с пръст натам и засланяха с ръка очите си. Всички трепереха от възбуда.
Разстоянието беше толкова малко, че ако бяха извикали, противниците щяха да могат да им отговорят. Виждаха се лицата на вражеските войници, а шумът от стъпките на двадесет хиляди нозе се смесваше с чаткането на безброй конски копита и отекваше право в гърдите на онези, които гледаха от другата страна.
— Кадзумаса! — извика Хонда зад гърба си.
— Какво има?
— Виждате ли какво става на отсрещния бряг?
— Да, войската е огромна. Строят им изглежда по-дълъг от самата река.
— Това добре приляга на Хидейоши — засмя се Хонда. — Той умее да събере голяма войска като тази и после да си служи с нея, все едно това са собствените му ръце и нозе. Може да ни е неприятел, но трябва да му се признаят някои неща.
— От известно време ги наблюдавам. Дали Хидейоши не е ето там, където сега се вижда знамето със златното листо?
— Не, не. Сигурен съм, че се е скрил някъде посред друга група от хора. Няма да излезе да язди на открито, та да може някой да се прицели в него.
— Вражеските войници се движат бързо, но всички гледат подозрително насам.
— От нас се иска за малко поне да забавим Хидейоши по пътя му покрай реката.
— Да нападнем ли?
— Не, те имат двадесет хиляди души, а ние — само петстотин. Ако тръгнем срещу тях, само за минута ще боядисат реката в червено с кръвта ни. Решен съм да умра, но не и безполезно.
— А-а, значи искате да дадете на войската на нашия господар в Нагакуте достатъчно време, за да се приготви напълно и да изчака Хидейоши.
— Точно така — кимна Хонда и плесна по седлото на коня си. — За да спечелим време за нашите в Нагакуте, трябва с всички сили да забавим Хидейоши — дори само за малко — и да умрем в бой с него. Помнете това, Тадацугу.
— Добре. Разбирам ви.
Кадзумаса и Хонда обърнаха конете си настрани.
— Разделете стрелците на три части. Докато вървим покрай брега, те да се редуват да стрелят по неприятеля.
Противниците продължаваха бързо да се движат по отсрещната страна, почти в една скорост с течението. Хората на Хонда трябваше да се опитат да ги изпреварят.
Понеже бяха близо до вода, стрелбата на мускетите отекна два пъти по-силно от обикновеното и димът се разстла над реката като широка завеса. Докато едните пристъпваха напред и изпразваха пушките си, другите ги зареждаха, после заемаха местата на своите другари и веднага изпращаха залп към отсрещния бряг.
Много от хората на Хидейоши се проснаха на земята и твърде скоро строят им започна да се разсейва.
— Кой за бога може да ни предизвиква на бой с такава малка сила?
Хидейоши бе изненадан. С изумено изражение на лицето той несъзнателно спря коня си.
Военачалниците, които яздеха покрай него и всички останали наоколо засенчиха очи с ръка и погледнаха към отсрещния бяг, но никой не успя да намери бързо отговор на Хидейошевия въпрос.
— Наистина трябва да е дързък този, който се осмелява да излезе така храбро с по-малко от хиляда души срещу войска като нашата! Някой познава ли го кой е?
Хидейоши попита същото още няколко пъти, докато оглеждаше хората от двете си страни.
Накрая някой от предния край на редицата се обади:
— Знам кой е това.
Беше Инаба Итецу, началникът на крепостта Соне в Мино. Въпреки почетната си възраст той се бе присъединил към войската заради Хидейоши и от самото начало на похода му служеше като водач.
— А, Итецу. Познавате ли вражеския пълководец от другата страна на реката?
— Е, по еленовите рога на шлема и белите ширити по доспехите съм сигурен, че трябва да е един от най-приближените хора на Иеясу — Хонда Хейхачиро. Спомням си го много ясно от времето на битката при река Ане преди години.
Щом чу това, Хидейоши сякаш бе готов да избухне в плач.
— Какъв храбрец! С една шепа хора напада двайсет хиляди. Ако това е Хонда, той трябва да е истински мъж. Колко трогателно е, че се опитва да помогне на Иеясу да избяга, като ни спре за малко тук и после сам загине! — възкликна тихо.
После продължи:
— Трябва да разберем този човек. Нашите да не изпращат срещу него и един куршум или стрела, колкото и вреда да се опитва той да ни нанесе. Ако съдбите ни по някакъв начин са свързани, при някое следващо прераждане ще го направя свой служител. На такива като него трябва да се възхищаваш. Не стреляйте, оставете го на мира.
Естествено, през това време трите отряда стрелци на другия бряг продължаваха да тъпчат мускетите си и безжалостно да стрелят по врага. Един-два от куршумите дори минаха близо до Хидейоши. В същото време облеченият с доспехи воин, когото Хидейоши се напрягаше да различи по-ясно — човекът с еленовите рога на главата, Хонда — отиде до края на водата, слезе от седлото и изплакна в реката муцуната на коня си.
Сега, когато ги разделяше само течението, Хидейоши го погледна право в лицето. Хонда също впери поглед в групата военачалници, един от които явно трябваше да е предводителят на неговите неприятели.
Стрелковият отряд на Хидейоши понечи да открие огън в отговор на вражеския, но господарят отново се обърна към войската:
— Не стреляйте! Само вървете бързо! Бързайте напред!
И той сам подкара коня си с още по-голяма скорост по пътя.
Щом забеляза какво става на отсрещния бряг, Хонда извика:
— Не ги оставяйте да избягат! — и също ускори двойно ход.
Докато напредваха, хората му отново изсипаха дъжд от куршуми върху отрядите на Хидейоши. Този обаче така и не пожела да приеме предизвикателството и скоро разположи частите си на едно възвишение близо до Нагакуте.
