— И какво от това? Да не би да мислиш, че трябва да обвиня убития, защото е ходел с проститутки?
— Това потвърждава, че убийството на Декард не е някакво подражание на предишните и зад него не се крие ревност или парични интереси. Освен, разбира се, ако брат му не е поръчал да очистят първите трима, за да прикрие следите.
— Ще ви помогне ли това, което сега разбрахте? — попита Кротър.
— Все още елиминираме различни възможности — каза Флин. — Засега знаем, че нашата Касапка хваща жертвите си в баровете на хотелите — или се оставя да я хванат, — а после отива в стаята на щастливеца, за да останат насаме. Когато той си свали панталоните, тя се заема с него и веселите любовни игри се превръщат в касапница.
— Така че каква е твоята версия за тази седмица? — попита Кротър. — Проститутка ли търсим или откачена медицинска сестра?
— Двете неща не се изключват взаимно — каза Танър. — Ние проверяваме всички съществуващи възможности. Може да е медицинска сестра, която работи и нощем или пък проститутка, която е била в училище за медицински сестри.
— Или нито едно от двете — каза накрая Флин, за да изложи всички възможности. — Ние просто хвърляме въдицата и чакаме нещо да се хване на нея. Също като тебе и всички останали.
— Надявам се, че използувате по-добра стръв — промърмори следователят от отдела по убийствата Брад Кротър. — Защото аз досега нищо не съм уловил, дори и настинка не можах да хвана.
— Продължаваме да работим по въпроса — отвърна Флин.
Той се спря преди да каже очевидното, а именно, че по всяка вероятност и сега случаят ще се сведе до изчакване.
Те се движеха без ориентир и се молеха на Бога убиецът сам да им се разкрие като направи някаква грешка.
Напоследък Брад Кротър може би е имал проблем с хващането на простуда, но неговия имунитет не беше заразителен. Някъде в Лос Анжелис, мислеше си Флин, през следващите няколко дни друг нещастен пришълец щеше да улови смъртта си.
Разбира се, освен ако преди това не успееха да хванат убиеца.
„На дъбър час!“ — помисли си той.
10
— Тази операция е все едно да разбиеш заключена кутия. Участвувал ли си досега в такова нещо?
Мартин Танър погледна към Ърни Григс и поклати отрицателно глава:
— Не, тази вечер ми е за първи път.
— Ще ти хванем каквото ти трябва — каза един от хората на Ърни и му се усмихна от тъмната вътрешност на камионетката.
— Разбира се, че такива свърталища обслужват ония типове, но не се знае какво ще намерим, докато не влезем вътре. Понякога на такива места правят филми с деца или изпълняват специални поръчки на педофилите. Използуват предимно деца, които са избягали от къщи, но преди две или три години намерихме едно дете, което някакъв смахнат тип беше отвлякъл от Еспондидо. Никога не знаеш на какво ще попаднеш вътре.
— Често ли ги арестувате? — попита Танър.
— Бих искал да е така — намръщи се Григс. — Ние знаем, че те действуват, но нали всичко се върши тайно. Педофилите и садомазохистите си падат малко параноиди, ако разбираш какво имам предвид. Имаме късмет, ако пипнем един годишно. Човек трябва да е търпелив.
— Поласкан съм.
— Има защо. Всеки на улицата знае за лудата проститутка, която коли мъже. Сигурно Диамантения ще може да ни каже нещо.
През последния половин час те бяха поели по една алея до булевард Кълвър, на север от магистралата. Целта им беше един склад, който започваше от Балона крийк и стигаше до океана на половин миля разстояние.
Григс сякаш четеше мислите му:
— Изпратих няколко души при водата за всеки случай — каза той. — Ако някой се опита да се измъкне през задната врата, те ще го спипат.
Танър чу как зад него в тъмното участниците в нападението проверяват оръжието си, слагат пълнителите и щракат затворите. Той бръкна в джоба на дънковото си яке и докосна новия си 10- милиметров „Смит & Уесън“, който беше на въоръжение във ФБР. Нямаше нужда да проверява отново, за да се убеди, че има един куршум в цевта, а още единайсет чакаха реда си в пълнителя.
По съвета на Григс той се беше облякъл колкото може по-лошо — с карирана риза под дънковото яке, с изтъркани джинси и тежки работни ботуши. Чорапите му и бронираната жилетка бяха нови, но иначе той се чувствуваше така, все едно е отишъл да работи в гаража си или да събере с греблото опадалите листа в двора на къщата.
Обаче сега в Лос Анжелис беше пролет, а не есен и той започваше да се поти в пълното с хора затворено помещение.
— Колко дълго ще чакаме, как мислиш? — попита той.
— Докато дойде — отвърна Григс. — Диамантеният трябваше да пристигне в осем и половина според нашия източник. Работата е там, че той не е от най-точните.
Танър видя, че часовникът на таблото вече показваше девет и петнайсет. Той се помести на седалката, за да не му изтръпнат краката. Най-неприятната част на полицейското наблюдение беше чакането — без да знаеш дали набелязаният обект е решил да отложи номера си или вече не се интересува от него. Сам си поставяш някакъв краен срок и наблюдаваш как той отминава, после си поставяш друг краен срок, после още един, докато накрая ти писва и си казваш…
— Ето го.
От напрежението късите косми по врата на Танър се изправиха. Той целият настръхна докато наблюдаваше как класическият тил кола на сводник минава пред тях. Беше огромен линкълн, украсен с имитация на леопардова кожа, със спици на колелата и затъмнени стъкла. Видът на колата беше такъв, че те караше да съжаляваш, че не си далтонист, а мощният му двигател гълташе толкова бензин, като че ли беше на някой иракски шпионин, който тайно работеше в Щатите.
Григс вдигна радиопредавателя до устата си и натисна едно копче с палеца си:
— Започваме! Всички по местата си!
Без да ги вижда, Танър знаеше, че сега участниците в нападението, които бяха в другата камионетка, преглеждат оръжието си и оправят бронираните си жилетки. Някои от тях сигурно се шегуват, други в последния момент отправят молитви към Бога.
Те бяха от групата при задната врата и трябваше да отрежат пътя на обектите на нападението, които биха се опитали да избягат по брега. Ако имаше стрелба или нещо подобно, вероятността да пострадат беше между шейсет и четирийсет процента.
При нападение никога не можеше да знаеш какво те чака. Понякога можеше да хванеш лошите по бели гащи, да ги прибереш без нито един изстрел и да намериш всички доказателства, за да бъдат осъдени. Друг път те те чакаха тежко въоръжени и беше истински късмет да останеш жив, когато всичко свърши.
По дяволите!
Но той усещаше как адреналинът му се повишава, а нервите му бяха изпънати до крайност, както винаги преди битка. Най-лошото беше, че това му харесваше — да си на ръба, да си опиташ силите срещу тези хора, от които си изкарваш хляба.
Очите на Танър не се отделяха от линкълна, който паркираше от другата страна на улицата.
Вратата на шофьора се отвори и от нея грациозно се измъкна един гигант. Той поправи връзката и сакото си и внимателно се огледа и в двете посоки на тихата улица. Очите му преминаха покрай алеята и камионетката, в която беше Танър. Те бяха в безопасност в сянката, под прикритието на нощта.
— Това ли е Диамантения? — попита Танър.
