— Ами нещо, което ще направи от обвинението в углавно престъпление, обвинение в обикновено нарушение. Разбира се, ако ни помогнеш.
— За какво става дума?
— За Хотелската касапка.
— По дяволите, а не искаш ли да ти донеса парче зелено сирене от луната?
— Не, приятелю, наистина не мисля, че ще можеш да ни помогнеш — каза Григс и се обърна към хората си, които бяха наблизо:
— Някой от вас да има белезници, за да ги сложим на този красавец?
— Почакай още малко, човече. — По тона на Диамантения личеше, че е развълнуван. — Никога не съм казвал, че няма да ти помогна.
— Така ли?
— Истината е, че и аз отдавна съм нащрек и също търся оная кучка.
— Тъй ли? И защо?
— Тя ми пречи на работата, човече, за какво друго? Хората четат във вестниците за тази смахната курва или гледат снимки по телевизията и решават, че трябва да си държат панталоните закопчани и да си пазят портфейлите, нали загряваш?
— Значи и ти я търсиш?
— Не точно аз, нали разбираш? Тази работа засяга всички на улицата.
— Толкова очи, все трябва да са видели нещо.
— Ако знаех името на проклетата кучка, веднага щях да ти го кажа, кълна се в Бога.
— Ти да не би да си станал вярващ междувременно?
— Винаги съм бил такъв. Баща ми цял живот беше баптистки проповедник.
— Сигурно се гордее с тебе.
— Той умря. А скоро ще умре и оная смахната курва.
— Ти ми създаваш много работа — каза Григс. — Ако искаш наистина да ти помогна, трябват ми резултати.
— Казвам ти, че тази курва е нещо различно. Аз ще говоря с хората си, а те ще разпитат момичетата си. Ако някоя от тях е убила някого, ще я имаш.
— Това ми харесва. Бдителни сводници.
— Говориш за джентълмени, които се занимават с развлеченията на гражданите.
— Все едно — каза Григс. — Ние ще прегледаме хубаво твоите касети и ако намерим нещо с деца, ще влезеш на топло поне за пет години, но може и за цял живот.
— А какво ще кажеш, да ми дадеш възможност по-сериозно да проверя хотелската история?
— Не знам какво да ти кажа. Без име или някакво солидно доказателство не мога да отида там и да кажа на човека да те пусне.
— Можеш да му кажеш, че работя по въпроса, че ти помагам. Нещо такова.
— А ти какво ще правиш през това време?
— Ще я търся под дърво и камък. Ако намеря нещо, ще ти се обадя.
— Ще трябва да предявим обвинения срещу тебе. Без това не може, както и да се развият нещата.
— По дяволите, това не е проблем. Знаеш, че имам повече плакати из града, отколкото има Мадона, можеш да си сигурен.
— Добре, но нищо не ти обещавам по другия въпрос — каза Григс.
— Това е добре. Всички правим каквото можем. Те почакаха на тротоара и наблюдаваха как качиха Диамантения и телохранителя му в отделни полицейски коли, за да ги закарат в участъка. Една линейка беше дошла да закара до болницата портиера, който още беше в безсъзнание.
— Проклета операция — каза Григс, когато останаха сами. — Стисках палци да успеем с този, но пак ударихме на камък. Все пак, може да имаме късмет с касетите.
— Мислиш ли, че той казваше истината?
— За какво, за хотелските убийства ли? — Ърни вдигна рамене. — Нищо чудно. Сводниците и политиците имат много общи черти, ако не си забелязал. Например, никой от тях не обича напечените ситуации и да е на светло. Само запали светлината и ще се изпокрият като хлебарки в кухнята. Каквото и да ти даде Артуро, трябва преди това да си сложиш гумени ръкавици.
— Вярваш ли на това, което казва за настроението на улицата?
Григс помисли известно време и когато взе окончателно решение по въпроса, кимна утвърдително.
— Артуро може да не ти каже какво мисли, но той знае какво става в неговия сектор. Разбира се, че му вярвам, особено когато имам бръснач в едната си ръка, а с другата го държа за топките.
— Значи пак ще ти трябват гумени ръкавици.
— Това е безопасният секс — каза Григс. — Четох някъде, че от него можеш да се разболееш от рак.
Танър се усмихна уморено:
— Така ли?
— Да, животът е тежък — каза Ърни Григс. — А след това умираш.
11
По стандартите на Бел Еър къщата на Оръм Роуд беше малка, но поддържана с много обич и грижи, а градината — безупречно подредена. Флин я откри при второто си минаване. Първият път бе пропуснал да забележи глухата улица, защото табелата беше напълно скрита от надвисналите дървета. Като паркира зад едно почти ново БМВ на алеята, забеляза, че покритият с дървета хълм скриваше от погледа съседните къщи.
Той се хвана, че инстинктивно пресмята времето за реагиране на пожарникарите и полицаите и установи, че един мародер би свършил работата си и би изчезнал доста преди повикване по телефон 911 да доведе някой на помощ. Домашният адрес и телефон на лекарката не бяха в указателя, но нямаше нужда от детективски способности, за да бъде открита, ако някой от пациентите й приключеше лечението с намерения за отмъщение.
Флин отхвърли тази мисъл. Жената беше опитна професионалистка и знаеше какво върши. Той имаше да обсъжда с нея определени неща, а те не включваха съвети относно мерки за сигурността й.
По неговия часовник беше подранил с две минути, но все пак беше достатъчно близо до уречения час. Флин натисна звънеца, почака малко и тъкмо се канеше да опита пак, когато чу стъпки току зад вратата.
Когато тя се отвори отвътре се показа една съвсем различна Сара Джейн Петоски. Беше без очила и с малко повече грим. Носеше къса черна рокля, която никога не би минала за служебно облекло. Токовете добавяха още пет сантиметра към нейните собствени метър и седемдесет, а нанизът перли накара Джоузеф да оцени деколтето и.
— Точно навреме. Само да взема чантата си. Флин почака на входа, наслаждавайки се на олеандъра, розите, редовете хвойна и джакаранда, които скриваха къщата откъм Оръм Роуд. Той вдъхна парфюма на докторката, докато тя заключваше двойната брава, след което се доближи до него на стъпалата.
— Харесвате уединението си — каза той.
— Прекарвам в града от девет до пет, четири дни в седмицата и това ми е напълно достатъчно.
— И не изпитвате никакво безпокойство от самотата? — въпросът се изплъзна преди съзнанието му да успее да го спре.
— Единствените смутители, които са ме спохождали от време на време, са били някой заблуден койот или миеща мечка.
— Имате късмет.
— Човек сам си кове късмета, мистър Флин.
— Изоставаме — рече той.
— В такъв случай…
— Джоузеф — напомни й той. — Или Джо. Мистър е излишно.
Усмивката й изглеждаше достатъчно истинска, но Флин забеляза някаква стаена предпазливост.
