откривайки още някой и друг сантиметър от бедрото й. Колената им почти се допираха, когато тя вдигна чашата си и каза:
— Желая ти успех.
— Ще пия за това.
Чашите им звъннаха. Сара се облегна назад и отпи от питието, докато Джоузеф също опитваше своето. Качественото бренди запали огън у него — от небцето до стомаха, Флин почувства, че започва да се отпуска, почти против желанието си.
— Къщата ти ми харесва — рече той. — Не очаквах да е такава.
— Не прилича на офис ли? — каза тя, а усмивката й накара Джоузеф да си помисли дали тя не беше и медиум. Дали можеше да чете мислите му, точно сега…
— Предполагам, че показвам невежеството си — отвърна той.
— Не е така. Всеки от нас има различни наклонности и те се проявяват по различни начини. Не мисля, че по стените у дома си закачил афиши с търсени от полицията хора.
— Също като с моята учителка в шести клас — каза Флин.
— Какво имаш предвид?
— Ами, винаги я виждах облечена с рокля. Косата й беше навита на кок върху главата. Над челото й винаги имаше очила, но ги носеше истински единствено, когато проверяваше контролни.
— Познавам този тип хора. Продължавай по-нататък.
— Една събота аз буквално се сблъсках с нея в супермаркета. Почти катурнах кошницата й на земята. Тя ме извика по име и едва тогава я разпознах — беше с пусната коса, шорти и тениска. Имаше си крака и всичко останало.
— Като напълно нормален човек?
— Точно така.
— Случва се.
— Сигурно е трудно — подхвана той, — цял ден да се занимаваш с проблемите на другите и след това да се мъчиш да престанеш да мислиш за тях като се прибереш вкъщи. Не съм сигурен, че бих могъл да направя това.
— Но ти го правиш.
Колената им се допираха сега, между тях премина искра и той преодоля първото импулсивно желание да се отдръпне.
— Не е същото — каза Флин. — Аз събирам парчетата, но жертвите рядко говорят за това, което става. Плащат ми, за да намирам психопати и да прочиствам улицата от тях или да помогна на хората, които живеят там, да се справят с тях.
— Мислиш ли, че това е важно? — попита го Сара.
— Разбира се, но независимо от това, понякога се чувствам като боклукчия. По цял ден се ровя в мръсните води, търсейки парче отровен отпадък, който трябва да извозим и изолираме. Някои се поправят, но какво от това? Вечер лицата им се връщат с мен вкъщи.
— И с мен е така — отвърна тихо тя. — Ако знаех как да блокирам лошите сънища, сигурна съм, че щях да бъда безкрайно богата. Докато всъщност аз май междувременно никак не помагам на моите пациенти.
— Така ли?
— Лицата те преследват, защото не ти е безразлично — каза тя и постави топлата си ръка на коляното на Джоузеф. — Препоръчвам ти да си намериш друга работа в деня, когато ти стане все едно.
— Минавало ми е през ума — каза Флин.
— Но продължаваш.
— Засега.
— Защото не ти е все едно — повтори тя. — Точно там е разликата, Джо.
— И при тебе е същото.
— Вярно е. Имам скритото подозрение, че когато започнах да работя с моите момичета, аз получавах от тях също толкова, или дори повече, отколкото те взимаха от мен. Ще ми се да мисля, че вече сме наравно. Сега взаимно си помагаме.
— Разказваш ли на пациентите за собственото си минало?
— В някои случаи, това е необходимо за постигане на съгласие. По-често мисля, че това се чувства от отношението ти. Аз не съм в ролята на съдия, когато ми кажат, че биха желали да изчезнат или да изгорят къщата си с цялото семейство вътре. И аз съм го изпитала, а това помага за общуването.
— Имаш късмет, Сара.
— Предполагам, че да — отвърна тя. — Ние все още не можем да си обясним защо едно дете, с което са се отнасяли зле, като порасне, става кмет на Ню Йорк, докато друго си купува пушка и подписва писмата си със „Син на Сам“. Говорим за генетика и околна среда, но всичко това все още е в областта на хипотезите. Понякога си мисля, че в края на краищата съдбата, или чистият, сляп късмет може би е причината за всичко.
— Той работи за мен.
— А ти? Имал ли си късмет, Джо? Флин повдигна рамене и отвърна:
— Бях във Виетнам, после дванадесет години преследвам лошите момчета на улицата. Мисля, че това покрива представата за късмет.
Тя прекара върха на пръста си по левия му безименен пръст и попита:
— Имаш ли семейство?
— В началото подходящият момент все не идваше. Бях в училище, после академията, после започнах работа в Бюрото. С течение на времето забелязах как полицейската работа се отразява на брака.
— И това те отблъсна?
— Да кажем, че ме накара да премисля.
— И така, ти си заклет ерген?
— Съвсем не — Флин поклати глава. — Госпожицата може да е още някъде там, но доколкото мога да съдя, още не сме се запознали.
— Но ти не я търсиш.
— Когато имам време и сили отварям едно око. А ти?
— Ами аз се омъжих веднага след като завърших медицина, но не се получи.
— Значи мома второ издание.
— Нямам нищо против някой да се грижи за мен. Но сдържането ми пречи.
Той чувстваше ръката й на коляното си тежка и ужасно гореща.
— Аз също винаги съм желал простор.
Целувката не беше планирана, а случайна като спъване в камък и падане на земята по очи. В един миг Флин гледаше очите на Сара, в следващия — устните им леко се докосваха и припалваха искри, Флин пое риск и плъзна едната си ръка зад главата й, и я придърпа към себе си. Пръстите му почувстваха косата й — тъмна и мека като коприна. Тя не се съпротиви, а устните й леко се разтвориха под натиска на езика му.
Когато Сара се мръдна от канапето, движението й беше без усилие. В един миг те се наклониха един към друг, а в следващия — тя се сви в ръцете му и той почувства мекото възвишение на едната от гърдите й върху ребрата си. Той обхвана другата с ръка и почувства топлината на тялото й през тъканта на леката й рокля, а когато погали зърното с палец, то започна да се втвърдява.
Вместо да се отдръпне, тя се притисна към него, плъзна единия си крак върху неговия, а полата й се вдигна до мястото, където свършва бедрото й. Лявата й ръка се насочи към гръдния му кош и се установи в скута му, а дългите й пръсти го галеха, докато тя хапеше долната му устна.
Той я остави да върши това, протегна ръка под нея и откри, че е готова — гореща и влажна. Въпреки това Флин не бързаше, чувстваше се като ученик на задната седалка на бащината си кола. Независимо от обстановката и съзнанието, че ако беше необходимо имаха на разположение цялата нощ, в прегръдката им имаше нещо плахо и настойчиво. Някаква спонтанност; а що се отнася до останалото…
Тя прекъсна целувката, но остави ръката си върху слабините му. После се отдръпна само толкова, че ако искаше, Джоузеф можеше да преброи миглите й.
