— Още не.
Гигантът се увери, че улицата е чиста преди да отвори задната врата на линкълна и отново да я затвори, след като от нея излезе едно човече, чиято скромна африканска прическа едва стигаше до гърдите на гиганта. Въпреки всичко, дребосъкът беше облечен добре, стига да обичаш коприна и кадифе. Когато вдигна ръка, за да се почеше зад ухото, уличната светлина се отрази от златото и диамантите, които носеше. Те струваха два или три пъти повече, отколкото Танър получаваше за една година.
— Пипнахме го — каза Ърни по радиото. — Вече влизат. Бъдете готови.
Той се премести на седалката си и се усмихна на Танър.
— Това е Диамантения. Истинското му име е Артър Уимсли или Артуро Уестън. Какъв дребосък, а? Попитай го откъде е получил името си и той ще ти разкаже всякакви глупости за двете дузини хора, на които е свил диамантите, факт е, че не може да спре да купува диаманти, дори и да не са модерни.
— Значи искаш да ми кажеш, че не е опасен?
— Казвал ли съм такова нещо? — Григс поклати глава. — Сигурни сме, че е убил поне двама или трима души, но нищо не можем да докажем. Няма да се учудя, ако именно той е дал заповедите за поне още пет или шест убийства през последните няколко години. Исках да ти кажа, че е голям артист, впрочем, както всички негърски сводници.
— Добре, разбрах.
Те видяха как гигантът и господарят му изчезнаха в склада, посрещнати на вратата от някакъв портиер, облечен с лъскав анцуг. Григс се изправи и каза:
— Вече са вътре. Да тръгваме, момчета. Танър скочи на паважа с пистолет в ръка, а полицаите, които участвуваха в акцията, минаха край него и се наредиха в разреден строй, готови за стрелба, още преди да стигнат до осветената улица. Той тръгна след Григс и видя двама души, които се бяха отделили от другите, за да прикриват изходите, както предварително беше планирано. Човекът, който водеше групата от пет души, сред които беше и Танър, носеше къс таран с две дръжки, а мъжете от двете му страни бяха с бойни пушки.
Те минаха покрай линкълна, изкачиха се по циментовите стълби и стигнаха до входа, където бяха изчезнали Диамантения и неговия телохранител. Водачът на групата зае позиция със свити колене и с цялата си сила блъсна вратата с тарана. Трябваше да удари и втори път, преди резето да се счупи с трясък и те да влязат вътре. Сега двамата с пушките вървяха напред.
Вътре портиерът вече посягаше към автоматичната пушка в ъгъла, когато те го събориха. Удар с дулото на пушката отвори рана на главата му и той падна в безсъзнание. Докато Танър влезе вътре след Ърни Григс, портиерът вече беше с белезници на ръцете и с найлонов клуп около глезените.
Участниците в акцията си вършеха работата неумолимо и ефикасно, без нито едно излишно движение, докато щурмуваха стая след стая като войници в градска бойна зона. Складът скоро беше ремонтиран, отпред имаше вход, а вдясно беше офисът. По пет-шест стаи бяха наредени от всяка страна на коридора, който минаваше от изток на запад. Диамантеният и едрият му телохранител бяха в офиса и с каменни лица наблюдаваха как полицаите отварят с ритници вратите и събират доказателства.
— Изглеждаш малко блед, Артуро, — сега Григс се усмихваше, доволен, че всичко върви без грешка.
— Та вие ме вдигате от леглото — отвърна подигравателно Диамантения. — Искам да видя заповедта ти за обиска, човече.
Григс хвърли документа на коленете на Уимсли:
— Ако имаш нужда от помощ при четенето, можеш да ми кажеш.
— Моят адвокат може да чете добре. Сега го чакам да ми се обади.
— Това ще стане когато отидем до центъра. Първо трябва официално да предявим обвинение срещу тебе. Трябва да защитаваме гражданските ти права. Между другото, през това време имаш право да си държиш мръсната уста затворена. Същото се отнася и за оня дребния, ако изобщо може да говори.
— Майната ти — прошепна гигантът, който очевидно имаше проблеми с гърлото.
— Не е лошо. В пандиза ли те научиха да се изразяваш така?
— А вие, момчета, няма ли да ми кажете какво търсите? — попита Диамантения.
— Само проверяваме — отвърна Григс. Искаме да видим какво толкова правиш тук, че ти трябва онази горила с автоматичната пушка на вратата, за да не те види никой.
— Това е охрана — отговори Диамантения. — Ако погледнеш по-внимателно, ще видиш, че пушката е полуавтоматична, човече. Имам разрешително за оръжието.
— Жалко, че има нова щатска наредба за полуавтоматичните оръжия, приятелю. Някой от вас ще иде на топло за това, все едно какво ще намерим тук.
Един след друг участниците в нападението започнаха да се връщат, като всеки носеше принадлежности за камера или картонена кутия, пълна с видеокасети.
— Няма никакви надписи, — каза един от групата на шефа си, — но ти гарантирам, че не е „Мери Попинс“.
— Сигурно в него се разказва за някакво момиченце — отвърна Григс. — Ще прегледаме всичко в участъка, след като настаним удобно Артър в кафеза.
— Тези филми са си мои, за лична употреба — развика се Диамантения. — Просто съм ги оставил тук, защото вкъщи нямам достатъчно място.
— За мене това няма значение — каза Григс, като продължаваше да се усмихва. — Ако в кутиите намерим дори само един кадър с дете, връщаш се в пандиза.
Григс намигна на Танър:
— Как мислиш, дали в Соледад ще харесат това малко шоколадче?
— Няма да се учудя, ако веднага го излапат.
— Чакай малко, братко, това вече отива далече.
— Мисля, че прибрахме всичко, което ни трябва, за да те пратим на топло, Артуро. Честно казано, предпочитах да хвана и някое момиченце тук, но и това ми стига.
— А ако се спазарим?
— Ти нямаш какво да ни дадеш — каза Григс.
— Ами, може пък да ви изненадам с нещо.
— Слушам те.
— Ако искаш да намериш непълнолетни момичета, — каза сводникът, — тогава можеш да нападнеш полковник Сандърс.
— Така ли?
— Да не мислиш, че те занасям?
— Знам, че ме занасяш, Артуро.
— Съвсем не. Този тип държи половината от филмите с деца долу на булевард Сънсет. Дай да се разберем и ще можеш добре да го наредиш.
— И да те оставя сам да въртиш целия бизнес?
— Човек трябва да яде.
— Забравих да ти кажа за храната в затвора — добави Григс. — Трябва да знаеш, че там давам много въглехидрати.
— Ти си много смешно бяло момче. Някой казвал ли ти го е досега?
— Само това слушам.
— Е, какво, ще се спазарим ли или не?
— Мисля, че ще трябва да идеш в пандиза — каза Григс. — Освен ако…
— Не се престаравай. Просто кажи какво искаш.
— Ако ми помогнеш за един случай, върху който работя, мога да кажа няколко думи за тебе на окръжния прокурор.
— Няколко думи ли? Ти искаш да ме изкараш от играта, а всичко, което ще получа са няколко думи.
— Прав си, — каза Григс, — наистина беше глупава идея. Хайде да опишем тоя боклук и да се махаме.
— Почакай де… Не бързай толкова. Просто се пазаря, това е всичко. Какво точно имаш предвид за прокурора?
