— Постарайте се, колкото можете — каза Флин. Ларкин изпусна уморена въздишка.
— Както казах на другите…
— От самото начало и не бързайте. Може да си спомните нещо, ако карате старателно и полека.
— Беше блондинка, сигурен съм в това — каза докторът. — С къса, къдрава коса. Не мога да опиша и не знам как се нарича тази мода.
— Колко руса беше?
— Моля?
— Оттенък и цвят — каза Танър. — Платиненоруса, малиноворуса ли беше, каква?
— За мене руса значи руса. Не беше тъмна, точно така… но също така и не изглеждаше да е бледа или избелена. Мисля, че би трябвало да кажа средна.
— Друго?
— Не бих могъл да ви кажа много нещо за лицето й. Не личеше да си е сложила един тон грим, както правят обичайните проститутки, но тя не беше обикновена. С хубаво лице, предполагам. Изобщо не я видях да се усмихва.
— Продължавайте — каза му Флин.
— Имаше прилично тяло, когато беше изправена. С хубав задник. Малко лек, бих добавил, за моя вкус, но не беше лоша. Носеше някакъв трикотажен костюм с лъскав метален цип по цялата дължина отпред.
— Какъв беше цветът му?
— Ще трябва да налучквам, като имате предвид какво е осветлението долу.
— Ами, налучквайте.
— Някакъв вид бежово или цвят на шампанско, предполагам. Главното, което си спомням, е, че тя нямаше достатъчно свободно пространство.
— Предполагам, че не сте могли да дочуете разговора им?
— От десет метра, при наличието на музика? Няма никакъв шанс.
— Мийс не ви ли каза, че се качва горе? Изобщо каза ли ви нещо?
— Аз го видях, че се качва горе. Не е имало нужда да ми казва какво са си наумили.
— А вие? — попита Флин.
— Какво искате да кажете?
— На вас излезе ли ви късмета? Или просто седяхте и се напивахте, докато ви се доспа?
Гримасата върху лицето на Ларкин изразяваше нещо между отвращение и справедливо възмущение.
— Ако това има значение за делото — каза той, аз си легнах сам, около час след като Рони си тръгна.
— Мисля, че наистина сте имали късмет, в крайна сметка.
— Аз не…
— Можеше на вас да се падне да свалите блондинката.
Лицето на доктора стана бяло за един кратък миг, след това цветът му се промени, сякаш някой беше включил някакъв контакт под адамовата му ябълка. Той си представяше себе си на мястото на Роналд Мийс.
— О, господи.
— Имайте това предвид, когато седнете да работите с художника на лейтенанта.
— Какво? А, да, добре.
— В случай, че си спомните някоя друга подробност. Всичко, каквото и да е то.
— Разбирам.
Те срещнаха по пътя си двамата детективи, които се връщаха с чаши кафе.
— Разпитайте го още веднъж — рече Кротър. — Накарайте го да се поизпоти малко, ако трябва. Когато решите, че няма какво повече да ви каже, тичайте бързо да го заведете при художника.
— Чудя се — рече Танър по средата на пътя към асансьора, — какво ли ще каже на жена си?
— Нещо от сорта на това, как Мийс е избягал и го е изоставил. Хора като този си имат лъжи за всички случаи и ги използват, когато им стане нужда.
— Този път тя направи пропуск — каза Флин.
— Какво искаш да кажеш?
— Този път не уцели пришълец.
— Е, и?
— Ами, нищо — сви рамене Флин. — Интересно ще ми е да видя дали това ще доведе до някаква промяна в играта и толкова.
— Смяташ ли, че тя се интересува от домашния адрес на жертвата?
— Не, наистина, но това би могло да означава, че тя се подхлъзва. Първият път, когато се прицелва в местен човек и той й се опъва. Има шанс това просто да й разклати самочувствието.
— Или да я подбъзне дотолкова, че да реши, че трябва да опита отново, за да го направи както трябва.
— Няма да стане, сигурен съм.
— Все пак, само четири дни са минали от последния случай. Смяташ, че започва да губи ли?
— Смятам, че е загубила — отвърна Флин.
— Бедата е, че ние все още не знаем какво я подтиква към действие.
— Ние обсъждаме възможностите за поставяне на клопка, но не е възможно да поставим под наблюдение хотелските барове в целия град. Освен това не бихме я познали, ако тя намине следобед да си побъбри в Паркър сентър.
— Портретната скица може да ни помогне.
— Хайде, нали чу онзи тип. Хубав задник, малко лек. Руса, значи руса. Не бих се оставил този тип да ме подведе за нищо на света.
— Той е единственото, с което разполагаме в този момент.
— Така си е — Кротър изглеждаше уморен и унил.
— Мисля си, дали да не запаля една свещ, да скръстя ръце и да чакам при следващото й изпълнение да има нещо, което той е забравил да забележи?
— Това е едно от разрешенията.
— Ако ти хрумне нещо по-добро, съобщи ми.
— Ти ще си първият.
— И не ме карай да чакам, чуваш ли? Имам чувството, че нашата приятелка още не е свършена.
Навън под слънцето беше приятно, докато Флин и Танър отиваха при колата си.
— Той е прав и ти го знаеш — рече Танър, настанявайки се зад волана.
Седнал до него, на мястото на „мъртвеца“, Флин се озъби:
— Престани да ми го казваш.
15
— Как се чувстваш, Патриша? — гласът на доктор Сара Петоски издаваше интерес и съчувствие.
— По-добре, струва ми се.
Тазсутрешната пациентка беше неомъжена жена, с миша коса, опъната назад в небрежно завързана конска опашка. Стройна, висока един и седемдесет и два или един и седемдесет и шест, тя обикновено се движеше отпуснато, за да намали височината си. Облеклото й се състоеше от безформени модели и често оставяше впечатление, че е с един номер по-голямо, сякаш нарочно подбрано, за да прикрие тялото под него. Тя не употребяваше никакъв грим, нито пък носеше бижута, въпреки че ушите й бяха пробити.
Патриша би могла да бъде привлекателна, дори секси, ако отделяше време, за да се издокара, но Сара разбираше, че последното нещо, което би могло да хрумне на пациентката й, е да се опитва да привлече вниманието на мъжете. Подобно на много от жените, на които Сара се опитваше да помогне, ранният живот на Патриша беше един смразяващ кошмар от тормоз от страна на баща й в продължение на десетина години. Нейният страх от секса, антипатията й към мъжете изобщо, беше типична реакция на жените, които са били жертва на кръвосмешение и се бореха с травмата на своето детство и моминство.
