— Добре ли спиш?
— През повечето нощи, да — Патриша се премести на стола си, чувствайки неудобство от въпроса. — Все още сънувам кошмари от време на време.
Бяха минали две седмици, откакто разговаряха за последен път, през които Патриша бе отсъствала от града поради отпуск. Петнадесет дни, а Сара познаваше пациентката си достатъчно добре, за да разбере, че това „от време на време“ означаваше най-малко през нощ.
Тя познаваше този вид сънища от личен опит, но беше длъжна да попита:
— Опиши ми ги, ако обичаш.
— Обичайните неща, според мен. — Сара усети неохота в отношението на жената, макар че преди бяха обсъждали сънищата й. Някои белези запазваха чувствителността си завинаги. — Отначало съм сама, а после го чувам, че се движи из стаята.
— Баща ти ли?
— Да.
— Стаята е… коя?
— Знаете.
— Спалнята ти?
— Точно така.
— И той се приближава до теб?
— Първо го чувам да говори. Трудно е да се разберат думите му, защото той шепне, но аз знам, че ми казва да бъда добро момиче. Добрите момичета правят така, че бащите им да се чувстват все по-добре по всички възможни начини.
— Продължавай.
Да се преживее насилието на думи, да се лиши господстващият образ на бащата от силата му да потиска и да плаши. Ужасната тайна, измъкната наяве и разгледана в пречистващата дневна светлина.
Кошмарите на Патриша никога не се различаваха един от друг, ето защо лекарката остави за момент съзнанието й да се отнесе назад, към съботния ден и Джоузеф Флин. Завършекът на тяхната среща за вечеря в леглото не бе характерен за Сара, но тя не изпитваше никаква вина или пък стеснение относно начина, по който се бе държала. Тя беше готова за нечие докосване — отдавна готова, — а близостта, която бяха споделили с Флин не обвързваше никого от тях да продължат връзката си.
Все пак, ако прекарат още някоя и друга нощ…
— Мисля, че това е всичко.
Съзнанието на лекарката се върна начаса в тукашното и сегашното.
— Чувстваш ли се застрашена от тези образи?
— Естествено, аз зная, че това е само сън. — Патриша бе свела поглед надолу, изучавайки пръстите си, сплетени в скута й. — Но в първия момент, когато се събудя, само за някъде около минута, чувствам как той ме докосва. Сякаш той наистина е там, разбирате ли?
Тя разбираше, и още как.
Отзвукът от сънищата може да е обезпокояващ, дори когато съзнаваме тяхната недействителност. Ние преживяваме нашите сънища и често пъти има едно съвпадение с миговете на будност, от което не можем да избягаме.
— Това ме кара понякога да се чудя дали не полудявам.
Усмивката на Сара беше нежна, топла, без каквато и да е следа от присмех.
— Ти си преживяла една голяма травма — отвърна тя. — Утайката на съмнението, възбудата и погрешно натрапеното чувство за вина е нормално нещо, нещо, с което можем да се справим с течение на времето. Ние прекъснахме работата си, преди да бяхме свършили докрай, но според мен ти имаш напредък.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Понякога, когато си мисля за него — за баща ми, — започвам да желая да мога да го стигна, да го накарам да разбере какво точно ми е сторил. — Тя се поколеба, треперейки, готова да се разплаче. — А друг път, имам желание да мога да го убия.
— Гневът е нормална част от лечебния процес. Ти си започнала да разбираш, че онова, което си преживяла, което е направил баща ти, по никакъв начин не е било по твоя вина. Несправедливата вина, която ти си носила през целия си живот, сега се рони. С признаването на факта, че ти си била жертва, идва и гневът срещу човека, който се е отнасял зле с теб.
— Гадно ми е да се чувствам по този начин.
— Разбирам те, Патриша, но трябва да си дадеш малко повече простор за дишане.
— Боли.
— Нормално е, когато човек се лекува отвътре навън.
— Иска ми се — Патриша се поколеба, погледна часовника си и сякаш промени намерението си. — Струва ми се, че времето ни свърши.
— Няма значение. Какво искаше да кажеш?
— Щях да кажа, че бих желала да можех да забравя всичко това за известно време. Баща ми, всичко.
— Ще стигнем и до там.
— Мислите ли?
— Да, наистина.
— Надявам се, да сте права.
— Просто трябва време.
— Окей. До другата седмица?
— Обади се на Марша като си тръгваш да ти определи следващия час, ако обичаш.
— Довиждане тогава.
— Довиждане, Патриша.
Вратата се затвори леко и в кабинета стана тихо, докато Сара вписваше някаква кратка бележка в картона на Патриша, после го затвори и се облегна назад във въртящия се стол.
Боли.
Колко пъти бе слушала Сара изрази на същото това адско страдание? Колко скъпоценни часове бе прахосала тя, борейки се с болката вътре в себе си?
Не прахосала, не. Оцелелите се учат от болката, получават сила от преодоляването на препятствията. Това не беше лесно и никога не е минавало за приятна работа, но бе необходимо. Алтернативите започваха с кошмари, черна депресия и прогресираха от там към лудост и дори към смърт.
Спасителният изход чрез самоубийство примамваше жертвите, тъй като беше съблазнителен със суровата си простота. Една относително проста стъпка да се унищожи вината и болката завинаги, да заличиш кошмарите с мрака.
Нужен бе кураж, за да оцелееш.
Тя отново си помисли за Флин, чийто мисловен образ извикваше във въображението сянката на убиеца, който той преследваше. Най-малкото, една измъчена душа бе намерила друг начин да се справя с болката. Болезненият пристъп на съчувствие, който Сара изпитваше към изплъзващата се плячка на Джо, беше един автоматичен рефлекс, роден от личния й опит. Тя разбираше отчаянието на едно измъчвано съзнание, безнадеждно хванато в капана на вината и гнева. Вместо да се обърне с лице към болката си и да се научи как да се лекува, Касапката бе измислила един брутален начин за разплата с човека, чиято жестока злоупотреба беше провалила живота й нежелаеща или неспособна да отмъсти за себе си на причинителя на своя лелеян гняв, тя използва заместители, оставайки неизбежно неудовлетворена от резултата и пришпорвана навън да търси нова мъст.
Ако Сара би могла да поговори с Касапката по-рано, преди да е убила, дали би било различно? Дали не надценяваше своята възможност да променя живота на увредени момичета и жени, водена от нуждата да излекува себе си чрез тях?
Вътрешният телефон я откъсна от мислите й. Друга пациентка чакаше за възможността да разголи душата си и да потърси надежден изход от лабиринта на болезнените емоции, които травмата оставяше
