след себе си. Някаква измъчена съпруга, навярно жертва на изнасилване, която се къпеше по три пъти на ден и никога не можеше да се почувства напълно чиста.
Колко много ранени хора се разхождат из града, умножени по милиони в цялата страна.
— Добре — изрече тя в микрофона на писалището си. — Готова съм.
И се молеше наистина да е така.
— Закъсняваш — каза Ейми Тачър и се намръщи, когато Флин седна на масата срещу нея. — Тъкмо се канех да те зарежа.
— Имаше задръстване по пътя — отвърна Флин. — Поръча ли вече?
— Чаках те.
Едва доловимото негодувание в тона й напомни на Флин за времето, когато двамата бяха двойка, понесени от първото вълнение на една нова връзка към неспокойните морета, където професиите и личното „аз“ вземаха своята дан.
Ресторантът на булевард „Пико“ беше неутрална територия, където никога не бяха идвали заедно. Специалитетите, които предлагаха, бяха пържоли и бургери. Джоузеф си поръча един „Бургер по ацтекски“, гарниран с маниока и резен топено сирене, а Ейми предпочете сандвич с пържола. И двамата пиеха черно кафе по силата на професионалните си навици.
— Напрегнат ден ли имаш? — попита тя, предразполагайки го.
— Напрегната година — отвърна Флин. — И така, да чуем какъв е въпросът, който не можеше да ми зададеш по телефона?
— Бъди добър. Аз плащам.
— Плаща продуцентът ти, знаеш това.
— Добре, де. Подготвям ново предаване за Касапката. Случаите станаха пет, а нататък, ти знаеш сметката.
— Аз съм видял няколко от тях.
— Поднасяме някои биографични подробности за жертвите, интервюта с оцелелите, изобщо, по малко от всичко. Между другото, получих портретната характеристика. Постигната е в резултат на консенсус на колектив от най-изтъкнатите психиатри от областта.
— Радвам се за теб.
Ейми пропусна фразата му покрай ушите си и каза:
— В момента се занимавам с един слух, излязъл от средите на полицията. Надявах се, че ти би могъл да ми кажеш вярно ли е това.
— Зависи.
— Казаха ми, че Касапката била започнала да оставя бележки след себе си, става дума за последните две убийства. Говоря за графити, естествено. Текстът напомня изопачени детски стихчета.
„Тайната на Брад Кротър“, помисли си Флин и като прикри, доколкото можа, раздразнението си, каза:
— Наистина, не бих могъл да ти кажа нищо.
— Което означава, че не искаш.
— Щом така предпочиташ.
— „Това прасенце малко замина на пазара.“ Говори ли ти нещо?
— Трябва да погледна сборника си с поезия.
— По дяволите, Джо, аз говоря сериозно!
— Виждам това.
— Не смяташ ли, че обществеността има право да бъде информирана за лунатици, които се разхождат на свобода.
Флин сви рамене.
— Не съм забелязал да има материали, които не достигат до мен.
— Това е нов материал. Ново доказателство. Възможно е навън да има някой, който да може да ни посочи Касапката, съпоставяйки отделни детайли?
— На нас ли? Сигурно съм пропуснал да те забележа на заседанията на оперативните служби, Ейми.
— Петима мъртви мъже могат да бъдат оправдание за всеки, който реши да тръгне по следите на Касапката.
— Повярвай ми, аз ще съм първият, който ще ти каже, ако имам в ръцете си някакво доказателство, водещо до категорична идентификация. Засега такова няма.
— Аз те моля само за едно просто потвърждение и нищо повече. Може да е анонимно, ако предпочиташ така.
Флин поклати отрицателно глава.
— Няма да стане. Ако полицията държи в тайна информацията, за която говориш — при това казвам, „ако“ — причините са ти ясни, след като си вътре в нещата. Вече сме разговаряли с теб по този въпрос.
— Мисля, че стигнах пред каменната стена — оплака се Ейми.
— Познаваш ме достатъчно добре, за да знаеш какъв ще е отговорът ми.
— Така си и мислех, както и да е.
Поръчката им пристигна, преди Флин да успее да каже нещо. Сервитьорката стоеше наблизо, докато се увери, че всичко е наред, след което се отстрани, Флин използва момента, за да се вгледа в Ейми, размишлявайки за нотките на негодувание в тона й… и за още нещо.
— Какво става? — попита той, когато останаха сами.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Добре.
Тя се поколеба за миг, взе сандвича си, после го остави отново в чинията си.
— Да не би да си мислиш, че всичко е някаква игра, шоупостановка?
Флин се намръщи и поклати глава.
— Мисля, че това е един бизнес, Ейми. Стремеж да се спечели съревнованието, да покриеш нужните точки и да продадеш ефирно време за реклами на своите клиенти.
— Аз вярвам в това, което правя, дявол да го вземе!
— Знам. Но това не променя системата.
— Първата поправка…
— Няма нищо общо с продажбата на бира и тампони по телевизията — сряза я Флин. — Не се опитвай да ме изкараш защитник на цензурата.
Тя се загледа в него, опитвайки се да го накара пръв да отмести поглед и почти успя.
— Какво се е случило, Джо?
Това беше въпрос, който той си бе задавал неведнъж и който нямаше нищо общо със случая с Касапката.
— Знаеш толкова добре, колкото и аз, Ейми. Намесиха се куп неща, които попречиха.
— И, доколкото схващам, вече е твърде късно да се опитваме да ги оправим.
— Май е така.
— Искаш ли да ти кажа една тайна, Джо? Нищо не ти искам в замяна.
— Окей.
— Липсваш ми понякога. Когато се събудя посреднощ, тебе те няма.
Флин познаваше това чувство, беше си мислил, че е умряло и погребано. След всичките тези месеци, той с изненада откри, че изпитва някакво вълнение, слабо, но толкова познато.
— Ейми…
— Не. Не го казвай, моля те. — Тя се усмихна принудено. — Отклонявам се от темата, а това не е разрешено. Правило номер едно от училището по журналистика.
— Бих ти помогнал, ако можех — рече Флин, несигурен дали говори за Касапката или за нещо друго.
— Трябваше да те попитам.
— Знам.
