повечето хора имаха там тъмни косми, включително и по-голямата част от естествено русите и червенокосите. И това не доказваше нищо, а и специалистите не можеха да определят със сигурност чии бяха тези косми.
Визитната картичка беше нещо друго, но той сам беше отговорил на почти всички въпроси. Може да е била оставена от пациентка, от колега на Сара, дори от човек, с когото случайно се е запознала. Без да са разпитали персонала на Оушън парк хотел, те не знаеха дали камериерките чистят под мебелите всеки ден.
Флин си даваше сметка, че всеки аргумент имаше и обратна страна. Ако описанието не можеше да докаже, че Сара е Касапката, то съвсем не изключваше тази възможност. Изглеждаше невероятно хитър убиец да остави визитната си картичка на полицията, но се бяха случвали и по-необичайни неща. Флин веднага можеше да изреди пет-шест случая, при които убийците бяха оставили свои дрехи, лична кореспонденция или дори шофьорска книжка на местопрестъплението.
Освен това Сара имаше такива преживявания в детството си, това не можеше да се отрече. Нуждата да работи с жени, жертви на насилие, имаше своите корени в тежкото й детство, което може би не се различаваше от детството на Касапката. Сара имаше белези за доказателство; Флин ги беше виждал с очите си.
Стига толкова!
Той не вярваше, че всичко е само съвпадение, но и не можеше да си представи Сара в ролята на убиец, Флин мислеше, че добре познава хората и не можеше да приеме, че убийцата, която търсеше, би могла да го измами до такава степен. Да му разкаже историята на живота си и да го вкара после в леглото си, без всякакво чувство за вина. Беше невъзможно.
И все пак…
Изведнъж той се сети за нещо, което му подейства като плесница. На 20-и, в неделята, когато Роналд Мийс беше заклан в „Хилтън“, Флин беше със Сара. Разбира се, той не остана при нея през нощта, но можеше да провери кога е настъпила смъртта. Това поне беше нещо.
— По-добре ли си вече?
Флин си даде сметка, че се усмихва за първи път, откакто му се обадиха сутринта за новата жертва на Касапката. Той погледна към Танър, намали скоростта и каза:
— Да, по-добре съм.
20
Дългото пътуване от Паркър сентър до Бел Еър даде възможност на Сара да подреди чувствата си. Детективът от отдела по убийства, който й се бе обадил малко след обед, й бе предложил да изпрати една полицейска кола да я вземе, но тя му бе отказала. Щом не са готови да я обвиняват в извършването на престъпление, тя предпочита да прибегне до услугите на таксиметровата служба.
Беше споменал за някакви въпроси, които произтичали от намерената нейна визитна картичка на мястото на извършено престъпление. Можела да избира: да си направи една разходка до центъра на града или той да я посети у дома й. Тъй като тя харесваше усамотението си и нямаше никакво желание да забавлява някакъв непознат — още по-малко няколко — у дома си, Сара бе предпочела осемдесетминутното пътуване с кола до Темпъл и Сан Педро, където остави колата на един паркинг, запазен за посетители.
Вътре тя видя Джо Флин за пръв път от четвъртък вечер насам. Веднага, още преди лейтенант Кротър да й каже това, тя разбра, че въпросното убийство е поредното от бруталните престъпления на хотелската Касапка. Нейната визитна картичка беше намерена в стаята на убития и сега тя беше заподозряна по делото, независимо от елегантния начин, по който детективът се стараеше да заобиколи евентуалното обвинение. Той я пробваше, докато Флин и приятелят му — специалният агент Танър — седяха наблизо и наблюдаваха.
Нейната първоначална реакция при дадените обстоятелства беше изненада. Визитната картичка не значеше нищо — тя беше използвала един и същи вид картички години наред и дори не можеше да каже от кога е самата картичка, освен че изглежда съвсем нова — но все пак, всичко това я безпокоеше. Мисълта, че някой, когото познава, е замесен в убийство, беше достатъчна, за да я накара да се чувства неловко. Намирането на веществено доказателство, което насочваше подозрението върху нея, отначало й се стори озадачаващо, а след това направо плашещо.
За чест на Кротър, той прояви тактичност, изтъквайки всевъзможни предположения за любопитното местонахождение на нейната визитна картичка. Напълно възможно беше, съгласи се тя, някой неин пациент или познат да е обитавал или да е посещавал стая 737 в хотел Оушън парк. Очевиден факт беше, че някой е носил нейната картичка при такова посещение и че той или тя я е изпуснал — случайно или не — преди да си отиде. Като изключим очевидното, тя нямаше никакво обяснение за наличието на тази картичка на местопрестъплението.
По настояване на Кротър тя му даде името и адреса на печатаря, който беше изпълнил поръчката й за около 1500 визитни картички в разстояние на последните седем години. Тя се надсмя на идеята за някой, който би могъл да поръча дубликати, при положение, че автентичният продукт е свободно достъпен за всеки и всички, които пристъпят прага на нейната приемна. Опита се да състави някакъв списък на хора, които биха могли да желаят да я видят разорена или най-малкото объркана, но не можа да измисли нито едно име.
Докато траеше разпитът, тя поглеждаше от време на време към Флин, донякъде очаквайки той да се намеси и да сложи край на тези безплодни упражнения. Разбира се, негово задължение беше да си гледа работата, а всяка улика трябва да бъде проследена докрай. И все пак, тя долови нещо в отношението му — може би неловкост или дори вина — което я накара да се отдръпне.
Изобщо не би й минало през ума, че Джоузеф би могъл да помисли, че е възможно тя да е виновна за престъпленията и все пак…
У него се усещаше някаква непозната резервираност, която тя не бе виждала досега. Липсваше й отзивчивата му усмивка и тя се запита доколко добре се познават те двамата, в края на краищата. Две нощи чукане не са достатъчни, за да се изкове една връзка, освен ако и двамата партньори не са стигнали до тази връзка с едно и също намерение.
Никакво обвързване.
Това бяха нейните собствени думи, които сега се връщаха, за да й напомнят за себе си.
След това Кротър се залови за пациентите й, като попита дали някой от онези, които тя познава, е в състояние да извърши убийства с обезобразявания в стила на Касапката. Тя отговори честно, че със сигурност знае, че не познава никакви убийци и че безкомпромисните правила за отношенията между лекар и пациент и лекарската тайна са пречка да каже нещо повече за своите клиентки или пък да разкрие някаква, каквато и да е информация от картоните на пациентите. За тази цел ще е необходима заповед на съда, за да може тя да наруши лекарската клетва, а тя бе почти напълно сигурна, че Кротър разбира намека й, че това би било губене на време за всички заинтересовани.
До този момент от първия й разпит, настроението на Сара бе претърпяло различни промени: като се започне от първоначалния шок, през естествена проява на загриженост и се стигне до все по-нарастващо раздразнение. Тя започваше да се уморява от търпеливата усмивка на Кротър, упоритото мълчание на Флин и начина, по който я наблюдаваше колегата на Джо, с очи, които като че ли изобщо не променяха изражението си. Танър бе наблюдавал всичко и Сара настръхна при мисълта, че той хладнокръвно я класифицираше като нещо любопитно, което би могъл да изследва в свободното си време.
Ако искаше да е честна пред себе си, тя знаеше, че за нейния все по-нарастващ гняв, имаше ясни и отделни причини. Отчасти това се дължеше на яда й от факта, че някой, който и да е той, можеше просто да пусне някакво картонче на пода в една хотелска стая, насочвайки детективите от отдел убийства по нейните следи, ей така, без изобщо да се замисли. Останалата част от гнева й бе насочена срещу Флин, затова, че не я защитава. Той може да е добър в работата си, помисли си Сара, но въпреки всичко, се оказа един жалък рицар в блестящи доспехи.
А под гнева й имаше страх.
Тя познаваше това чувство и го отнесе автоматично към признаците за загуба на контрол. Вече години наред, от смъртта на баща й насам, тя бе разчитала на себе си, когато трябваше да се решават някакви
