няма никой и да остави колата си паркирана в автомобилната алея, скрита от очите на съседите зад двуметров жив плет и дървета с надвиснали широки корони.
Следва кратка разходка до къщата на доктор Сара, без никой да я види по пътя. В алеята няма паркирана кола; никой не отговаря, когато натиска звънеца. Пропуск, може би, но тя има време да почака.
Стръвницата няма опит в отварянето на брави; вместо това тя намира един от прозорците на спалнята, счупва стъклото и промушва едната си ръка да превърти дръжката отвътре. Това е гостна. Тука няма нищо на лекарката, никакви лични вещи, които да обозначат територията като лично нейна.
Стаята е чиста, добре поддържана, но неутрална. Рядко използвана.
Близко до ума е, че шопарът няма да спи тук, когато идва да обслужва доктор Сара и Стръвницата се замисля дали плячката й има някакви почтени приятели. Такива, които обичат една жена заради самата нея, а не заради цепката между краката й.
Това, че лекарката е самотна жена като самата нея само прави пълното й предателство още по- отвратително. Човек, който живее сам и познава страданието би трябвало да разбира.
Тя използва времето си, за да разгледа къщата, една безмълвна сянка, която преминава от стая в стая. В спалнята на доктор Сара тя внимателно разглежда бижутата и надниква в един вграден килер, отбелязвайки разнообразие от модни линии. Лекарката е различна, когато е на работа, скривайки истинското си лице от онези, които всеки ден идват със своите проблеми в кабинета й. Това е забавно за Стръвницата, която разбира, че независимо от всичко, двете никога не са се срещали истински до днес.
След като се уверява, че къщата е празна и никой не се готви да я изненада, тя се връща обратно в спалнята на доктор Сара, съблича се и прекарва около половин час, избирайки си подходяща маскировка. Това, че стои гола в личното селение на лекарката, я възбужда, но сега тя няма време да призове Татко или да се облекчи с ръка. Вместо това, тя извлича удоволствие от дрехите, които си избира, от начина, по който усеща допира на всяко нещо върху кожата си.
Размерът не е точно като нейния, но е доста близък. Случаен наблюдател не би забелязал това, а тя разчита, че властите ще се хванат с очевидни заключения, когато разполагат с тях.
Плитките мозъци са най-удобни за нейните цели.
Когато свършва с обличането и гримира лицето си, тя се изляга на широкото легло. Не се бои, че може да задреме, тъй като възбудата я държи нащрек, но тя може да се отдели от усещанията на собственото си тяло, реейки се, гледайки отгоре себе си, къщата, враговете си.
Няма никакво значение как се опитват да я открият сега.
Тя ги е унищожила всички, до един, а те дори още не знаят това.
Стръвницата чува някаква кола отвън и вече е станала на крака, преди да чуе ключалката. Входната врата се отваря, затваря се. Стъпки в дневната.
Лекарката е обърната с гръб, весело нехаеща за близостта на своята смърт. Тя не усеща, че Стръвницата я наблюдава, вцепенява се едва при звука на познатия глас.
— Радвам се, че се прибрахте.
Всъщност, материалите от медицинското заключение за смъртта на Роналд Мийс не допринесоха с нищо за успокоението на ума на Флин. Времето на настъпването на смъртта беше посочено приблизително, вероятно между 1 и 2 часа през нощта. Той беше готов да се обзаложи, че Сара беше готова за сън, когато той я беше оставил, почти в единадесет и половина, но възможно бе тя да се е облякла и да е стигнала с колата в хотела навреме, за да си избере жертва. По дяволите!
Сега трябваше да се върне назад и да проследи местонахождението и действията на Сара по време на извършването на останалите убийства, внимателно сравнявайки всичко, Флин все още отказваше да приеме становището за нейната вина, но доказването на невинността изискваше същия процес на разследване стъпка по стъпка. Ако той можеше да открие един случай, в който Сара да е определено вън от подозрение, тънката паяжина на косвеното доказателство при Патън щеше да се разпадне на части.
Пътуването от Уестуд обратно до апартамента, му отне на Флин половин час. Беше се отбил да обядва у Танър, след като се бе ровил из последните материали за Касапката, категорично бе решен да спаси останките от съботата си. Копнееше да поговори със Сара, но тя имаше нужда от малко време, за да поохлади гнева си. Ще изчака до понеделник и ако тя все още отказва да разговаря с него, би могъл да настоява, възползвайки се от формалните възможности на служебното си положение.
Докато наблюдаваше дуелът на Сара с Кротър и как тя парираше неговите въпроси, на Флин му се искаше да можеше някак да се изправи в нейна защита и да сложи край на мрачната процедура. Беше уловил косите й погледи и бе видял гневния упрек в очите й, но не можеше с нищо да й помогне. Нейният гняв беше предсказуем, това беше най-малкото, което можеше да очаква предвид обстоятелствата.
И все пак, да можеше само да поговори със Сара, да я накара да разбере, Флин знаеше, че тя щеше да му съдейства за изясняване на странното съвпадение.
Тя нямаше никакъв избор.
У дома му, примигващата зелена светлината на телефонния секретар му каза, че има получено телефонно послание. Гласът на Сара изглеждаше незначителен и далечен, идвайки от пластмасовата кутия.
„Имам нужда да те видя, Джо. Моля те, обади ми се. Важно е.“
Флин пусна отново посланието, затвори очи, изучавайки гласа й. Вълнение… или е нещо друго? Телефонният секретар можеше да посочи датата и часа на всички записани обаждания, но Флин по навик пренебрегваше излишните подробности и нямаше никаква ясна представа кога се е получило посланието. При положение, че Сара е потеглила направо за вкъщи, би трябвало да се е обадила през последния един час. Ако й се обади сега, веднага…
Телефонът иззвъня два пъти, преди тя да отговори и той едва разпозна гласа й Отначало не можа да разбере дали тя шепне или имаше някакво смущение по линията.
— Ало?
— Получих посланието ти, Сара. Слушай…
— Джо — прекъсна го тя. — Трябва да те видя. Имаш ли някакво време още сега?
Един малък алармен звънец се задейства някъде дълбоко в ума на Джоузеф.
— Случило ли се е нещо? — попита той.
— Трябва да разговаряме.
— Съгласен съм. Надявам се, че разбираш…
— Не по телефона. Моля те, бързай, Джо.
— Сигурна ли си?
— Доскоро, Джо.
Линията замлъкна, Флин слуша известно време свободния сигнал, после остави слушалката и се намръщи. Беше гласът на Сара, готов бе да се обзаложи срещу живота си за това, но в същото време беше различен. Променен, сякаш от стрес или от болест. Той неочаквано си спомни за гласовете, които могат да се чуят на записани върху лента телефонни обаждания на номер 911 и на горещите линии за предотвратяване на самоубийства, напрегнати до крайност.
Тя беше сърдита, когато се разделиха, дори бясна, но сега беше различна. Онова, което той чу и почувства в гласа на Сара сега, повече приличаше на страх.
Флин взе в шепа ключовете от колата си и бе наполовина път до вратата, когато се поколеба, върна се обратно и сграбчи отново телефона. Една малка застраховка за живот никога не е излишна.
Ръката му не трепна, когато вдигна слушалката и започна да избира някакъв номер по памет.
21
Флин измина разстоянието за рекордно време, заобикаляйки уличните полицаи и претоварените кръстовища, където беше възможно. Часовникът на контролното табло твърдеше, че пътят от входната врата до глухата уличка, на която живееше Сара, му е отнел точно двайсет и седем минути. Той паркира на
