коварни малки хищници! И при това толкова приятни… Една малка женичка, в желанието си да отмъсти, би преобърнала съдбата, би намерила сили да я надбяга… Жената е неизразимо по-зла и по-хитра от мъжа — а женската доброта е вече форма на израждане… При всички „добри души“ в основата стои някаква физиологическа неуредица — не се доизказвам, за да не стана меди-циничен /Игра на думи — в немския ако думата „медицински“ се раздели с тире, значението става „меди-циничен“. В случая Ницше иронизира възможността да навлезе в специална област или да се изрази цинично…/ Този отчаян спазъм за равноправие е направо болестен симптом — това е ясно за всеки лекар. Жената, колкото е по-истинска, се бори със зъби и нокти против правата изобщо — защото под формата на вечната борба между половете природата отдавна й е отредила първенството… Чуйте, ако можете, моята дефиниция за любовта — защото тя е нещо достойно за философско разглеждане. Любов — нейно средство е войната, а основа — смъртната вражда между половете. Чухте ли моя отговор на въпроса „Как можеш да спасиш една жена?“ — Правиш й дете. „Мъжът е за жената средство, целта е винаги детето.“ Тъй рече Заратустра /Тъй рече Заратустра, Речите на Заратустра, За стари и млади женички. Превод Жана Николова-Гълъбова./. „Еманципацията на жената“ — това е инстинктивната омраза на неудачната, това е опълчване на негодните за раждане жени против сполучливото, успешното — а тази борба срещу мъжа е просто едно лъжливо средство, прикритие, тактика. Издигайки се към онова „жената в себе си“, към „висшата жена“, „жената-идеалистка“, те просто искат да снижат общото ниво на жената и женското — за това няма по-сигурни средства от гимназиалното образование, панталоните и политическото право. В основата си еманципираните са анархистки в света на вечно женското, те са изпадналите, чийто най-долен инстинкт е отмъщението… Една категория най-зъл идеализъм, — проявяващ се и при мъжете, както при типичната стара девственица Хенрик Ибсен — си поставя най-съвестно за цел да отрови половата любов — и то в нейната най- вътрешна природа… И за да не оставя капчица съмнение както в повърхностното, така и в сериозното разбиране на този въпрос, ще спомена още нещо от моралния ми кодекс против тоя порок — а с думата порок определям и същевременно се опълчвам срещу всяка анти-природа, за любителите на красиви думи — на идеализма. И така: „Проповедите за целомъдрие са открито подстрекателство към анти-природното. Всяко презиране на половото общуване, всяко негово омърсяване с понятието «нечисто» е престъпление срещу живота — то е истинският грях срещу святостта на живота.“
За да се изясня пред вас като психолог, ви предлагам един любопитен къс психология, взет от „Отвъд добро и зло“. Впрочем забранявам всякакви предположения относно личността на по-долу описания. „Геният на сърцето, носещ в себе си великото, изкусител божи и роден обаятел на съвести, чийто глас умело се впуска в глъбините на душата, а в погледа и словото му скрита е съблазън и който майстор е в това, да осветява — и то не себе си, а онова, което е за следващите го усилието в повече, за да се трупат и нататък те около му и все по-вътрешно и себеубедено да го следват… Геният на сърцето, пред който крясъкът, себедоволството притихват, и който научава ги да слушат, който огрубелите души изглажда, предложил им копнеж нов да изпитат — смирени във безкрайно огледало да отразяват висините на небето… Геният на сърцето, който приучава ръката на простака в грациозност, който на други ценното открива — отколе там забравено и скрито, изпод леда изравя той ведрото, препълнено със доброта и сладост, който е вълшебна пръчица, превръщаща във злато зърното, от стари времена погребано под тинята… Геният на сърцето, чието докосване обогатява всекиго да бъде той не от благосклонност стреснат, не уж щастлив — а влачещ добрината чужда — а истински богат, ощастливен, разпукнат пролетно от полъха на вятъра, стопяващ снеговете — по-малко сигурен, по-нежен и по-крехък, с надежди пълен — нека и безименни, с копнежи пълен, с най-висши стремления, а също и с гнева и недоволството, които вечно придружават отлива…“
За да бъдем справедливи към „Раждането на трагедията“ (1872), е необходимо да забравим някои неща. Произведението въздействаше и просто заслепяваше с онова, което по принцип бе погрешно в него — със своето практическо изследване относно евентуалното разглеждане на Вагнерианството като симптом на възход. Точно поради това произведението е събитие в живота на Вагнер: от тук нататък на него се възлагат големи надежди. И днес, при определени обстоятелства, най-вече във връзка с Парсифал, ми задават въпроса: как съм могъл да имам такова високо мнение относно културната стойност на това движение. Творбата често бе цитирана като „възраждане на трагедията от духа на музиката“ — просто хората са имали слух само за новата формула на изкуството, намеренията и задачата на Вагнер — и поради това не са чули същественото. Точното заглавие би било „Единство и песимизъм“ — поука за това, как гърците са се справили с песимизма, с какво са го преодолели… Именно трагедията доказва, че гърците не са били песимисти — Шопенхауер греши тук, както впрочем и навсякъде. Разглеждано непредубедено, „Раждането на трагедията“ е просто ненавреме появило се произведение — не е за вярване, че то бе започнато сред тътена на битката при Вьорт. Тези проблеми премислях в студените септемврийски нощи пред стените на Мец, когато служех в лазарета — човек направо би помислил, че тези редове са поне петдесет години по-стари. Произведението е политически индиферентно — „не-немско“, както бихме се изразили днес — то вони отблъскващо хегелиански и леко ухае на погребалния шопенхауеров парфюм. Една „идея“ — за противопоставянето на „дионисиевото“ и „аполоновото“, преведена на метафизичен език — и самата история като развитие на тази „идея“ — е издигната в трагедията като противоположност на единството. От тази гледна точка тук са противопоставени неща, които никога не са се срещали лице в лице — сега те са осветени и разбрани поотделно… Например операта и революцията… Разбирането, осмислянето на Дионисиевия феномен при гърците се крие в две решаващи новости, разгледани в книгата: едното е първичната психология, което е коренът на цялото гръцко изкуство. Второто е вникването и изясняването на Сократизма — Сократ, разгледан като оръдие на гръцкото разложение и за пръв път разпознат като типичен декадент. „Разумността“ против инстинкта. „Разумността“ на всяка цена — разгледана като опасна сила, погребваща живота. Цялата книга е едно дълбоко и враждебно мълчание за християнството. То не е нито „аполоново“, нито „дионисйево“, то отрича всички естетически ценности — единствените ценности, които „Раждането на трагедията“ признава и утвърждава. Християнството е в най-дълбок смисъл нихилистично, докато дионисиевият символ достига пределните граници на утвърждаването. За християнските проповедници все пак е загатнато — като за „коварни гномове“, като за „подмолното“…
Това начало е извънредно забележително. Същината на моя опит е в това, че открих единственото сходство в историята — с което пръв разбрах прекрасния феномен на дионисиевото. А разобличавайки Сократ като декадент, неопровержимо доказах, че сигурността на психологическия ми похват не е и най-малко заплашена от опасността на която и да е морална идиосинкразия. Посочването на морала като симптом на декадентството е една новост, една първостепенна безпримерност в историята на познанието. С тези две открития се издигнах високо над глупавия брътвеж за оптимизма contra песимизма. Аз пръв прозрях истинското противоречие — изроденият инстинкт, подмолно притаил жаждата си за отмъщение към живота (християнството, философията на Шопенхауер и донякъде тази на Платон, както и целият
