Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

определен за такива значителни дела? Отговарям — тези дреболии — изхранване, местожителство, почивка, цялата каузистика на егоизма — са по-важни от всички други понятия, които приемахме за важни досега. Оттук нататък трябва да започнем да се учим отново. Онова, което до днес е обсебвало ума на човечеството, не са някакви реалности, а само представи или направо лъжи — лъжи, породени от злия инстинкт на болните, в най-дълбокия смисъл вредни натури — измислили понятията „бог“, „душа“, „добродетел“, „грях“, „отвъдно“, „истина“, „вечен живот“… Но в тия лъжи е търсена същината, величието на човешката природа, нейната „божественост“… Всички въпроси, свързани с политиката, с обществения живот и строй, с възпитанието, са в основата си фалшифицирани чрез гореизброените понятия, така че най-вредните личности са смятани за велики, а „дребните“ неща, искам да кажа „основата“ на живота, са били презирани… Ако се сравня с хората, които досега са били смятани за първи, разликата ще бъде повече от очевидна. Аз изобщо не причислявам тези „първенци“ към човечеството — за мен те са негова противоположност, болни изроди, обладаващи отмъстителни инстинкти — те са просто неизличими антихора, които си отмъщават на живота… Аз бих желал да бъда тяхна антитеза — моята привилегия е, че притежавам всички признаци на здравия инстинкт. При мен не съществува никаква болнавост — не съм бил болен дори и в периода на най-тежка болест, напразно ще търсите у мен чертите на фанатизма. В нито един миг от живота ми няма да срещнете неумерено или патетично държане. Патосът на етюда не принадлежи на великото, онзи, който се нуждае от етюди, е фалшив… Бъдете предпазливи с всички живописни хора! Животът ми е бил най-лек тогава, когато е изисквал от мен най-трудни неща! Който ме е виждал през онази есен, когато вършех без почивка най-първостепенни неща, неотдаващи се другиму — той не би забелязал у мен напрежение, а по- скоро свежест, веселост. Никога храната не ми е била тъй вкусна и сънят — толкова здрав. Не познавам по-висше средство за разрешаване на важни задачи от играта — тя, като признак на величие, е извънредно важна предпоставка. Дори минималният натиск, принудата и лошото настроение не са присъщи на човека, те вредят на неговия труд, на творбите му!… Човек не трябва да има нерви… Да страдаш от самота не е естествен протест — лично аз много по-често съм бил сполетяван от „множеството“, от липсата на самота… Още в абсурдно ранна възраст, едва седемгодишен, вече знаех, че човешките слова не се отнасят за мен — но някой да ме е виждал унил по тая причина? И днес притежавам разбиране и търпение към всекиго, просто награждавам невежите, към никого не изпитвам високомерие или тайно презрение. Онзи, когото презирам, отгатва моето отношение — просто самото ми присъствие хвърля в ярост всичко, в чийто жили тече отровна кръв, самото ми съществуване го вбесява. Формулата ми за човешкото величие е amor fati /съдбовност/: не можеш да искаш да бъдеш друг, нито преди, нито след, нито във вечността. Не само трябва да се съгласиш, не само да изтърпиш необходимото — целият идеализъм е заблуда пред необходимостта — просто трябва да го обичаш…

Защо пиша толкова хубави книги

(1)

Аз съм само едната страна на нещата — другата са моите писания. Най-напред ще разгледам въпроса за разбирането и неразбирането им. И то бегло, както и подобава, защото още не им е дошло времето. Самият аз не принадлежа на съвременността — някои ги издават едва след смъртта им. Един ден ще бъде необходима институция за преподаване на онова, което аз считам днес за необходимо — ще учат как се живее — а вероятно ще има катедра за интерпретиране на Заратустра. Но би било пълно недоразумение да очаквам днес ухо или ръка за моите истини — това, че днес не ме чуват и не разбират една едничка моя дума — ми се вижда не само понятно, а дори правилно. Не искам да ме бъркате с някого — това означава и аз самият да не се вземам за друг! Отново ще кажа — малко неща от живота ми издават някаква „зла воля“ против мен, и към творбите не съм усетил злонамереност. Напротив — отношението към тях издава пълна глупост! За някой навярно е голямо самоотличие да прочете моя книга… Когато веднъж упрекнах д-р Хайнрих фон Щайн за това, че не е разбрал и думица от Заратустра, добавих, че това е понятно: да разбереш и две изречения от нея означава да я преживееш, да се изкачиш по-високо от смъртните, много над постигнатото от „модерния“ човек. Как бих могъл с моето чувство за дистанция дори да поискам да бъда прочетен от „модерните“, които са ми познати до болка? Триумфът ми се състои в противоположното на онова, което бе Шопенхауер — казвам: non legor, non legar /няма да съм четен, няма да бъда четен/… Не подценявам удоволствието, което ми е доставило невинното отричане на моите писания. Това лято, когато с моята трудносмилаема литература се помъчих да наруша спокойствието на останалия писателски свят, един професор по литература от Берлинския университет ми заяви доброжелателно, че би било добре да използвам по- различна форма — подобни неща не би чел никой. И все пак не в Германия, а в Щвейцария бяха двата екстремни случая. Съчинението на д-р Видман върху „Отвъд доброто и злото“, отпечатано в „Бунд“ под заглавие „Опасната книга на Ницще“, както и публикувания пак там от г-н Шпителер „Общ преглед“ на творчеството ми са един максимум в досегашния ми живот — просто не бих искал да уточнявам какъв… Последният разглеждаше Заратустра като упражнение по висша стилистика с изричната препоръка да се погрижа по-нататък и за съдържанието; д-р Видман изрази уважението си към смелостта ми да отрека всички почтени чувства. Всяко изречение, макар и случайно, бе поднесено с учудваща за мен последователност — като резултат истината бе поставена просто „с главата надолу“ — не оставаше нищо друго, освен да се „преоценят ценностите“, да се улучи същината. Затова се опитвам да дам разяснения. Мисля, че никой не може да извлече от нещата, в това число и от книгите, повече, отколкото знае. Ако нямаш достъп до известни преживявания, не си в състояние да ги разбереш. Нека да вземем един извънреден случай — да речем, че в някоя книга се разказва за неща, които са просто извън възможностите на обикновения и дори на редкия опит — че тя съдържа просто първата реч за цяла поредица нови познания. В такива случаи хората просто не чуват нищо — оттук и акустичното заблуждение — там където не се чува нищо, там няма нищо… В това се състои стойността, ако щете оригиналността на моя опит. Онзи, който смята, че е разбрал нещичко от мен, ме е възприел съобразно собствената си представа — и нерядко ме е възприел погрешно — например ме е взел за „идеалист“; а пък друг, който изобщо не ме е разбрал, смята, че не заслужавам внимание. Свръхчовекът, окачествяващ един тип на висше съвършенство, противоположен на „модерния“, на „добрия“ човек, на християнина и останалите нихилисти — е понятие, което в устата на унищожителя на морала Заратустра определено навежда на размисъл — но наивността и простодушието почти винаги са приемали обратния смисъл на изразените от него стойности — „идеализиран тип“, „полусветец“, „полугений“… Едно друго учено добиче само стана причина да се усъмня в дарвинизма — защото авторът на иронично отхвърления от мен „Героичен култ“, онзи несъзнателен фалшификатор Карлайл /Томас Карлайл (1795–1881). Английски писател, допринесъл много за разпространението на немския дух в Англия/, бе разкрит именно там. Когато му прошепнах, че би трябвало да се огледа по-скоро за един Чезаре Борджия, отколкото за Парсифал, той просто не повярва на ушите си. Това, че не съм любопитен към обсъжданията на книгите си, особено във вестниците, нека ми бъде простено. Приятелите ми познават тази моя черта и избягват коментарите. Един особен случай ми разкри всички чужди грехове, отнасящи се до една единствена моя книга — „Отвъд доброто и злото“ — наложи ми се дори да направя пояснение. Ще повярвате ли, че пруският „Националцайтунг“ (тук признавам чистосърдечно, че чета само Journal de debats) е приел напълно сериозно книгата като „изразител на епохата“, като истинска юнкерска философия, за каквато дори и „Кройццайтунг“ нямал смелостта…

(2)

Всичко, казано дотук, се отнасяше до немците — защото инак навсякъде имам читатели — обикновено