имената „империя“, „образование“, „християнство“, Бисмарк, „успех“ — това бяха Шопенхауер и Вагнер — или — с една дума — Ницше…
Първият от тези атентати имаше изключителен успех. Шумът, който той предизвика, бе блестящ във всяко отношение. Аз сложих пръст в раната на една иначе победоносна нация — доказах, че победата й не е културно достижение, а вероятно нещо друго, съвършено различно… Отговорът дойде от много страни, а не само от стария ми приятел Давид Щраус, когото осмях като типичен немски образован еснаф, основател на кръчмарското евангелие за старата и новата вяра (оттам думата „образован еснаф“ просто се утвърди в немския език). Тези приятели, — на които, като вюртембергци и шваби, нанесох дълбоко пронизващ удар с осмиването на идола им Давид Щраус — ми отговориха толкова простовато и грубо, колкото дълбоко в себе си се надявах. Докато пруските отговори бяха много по-умни, съдържаха много повече „берлински аристократизъм“. Най-непристойно се държа едно лайпцигско списание — прословутото „Гренцботе“ — едва удържах възмутените базелчанки от крайности. В моя полза се обявиха безрезервно само неколцина възрастни господа, и то от смесени, не съвсем установени чувства. Между тях бе Евалд от Гьотинген, който определи моя анекдот като смъртоносен за Щраус. По подобен начин реагира и старият хегелианец Бруно Бауер, който оттук нататък стана един от най-внимателните мои читатели. В последните си години той обичаше да се позовава на мен, например срещу господин фон Трайтшке, пруският историограф, подсещайки го при кого да търси разяснения за изгубеното значение на понятието „култура“. Най-задълбоченото изследване на моите съчинения направи проф. Хофман от Вюрцбург — стар ученик на философа фон Баадер. В произведенията той позна моята преопределеност — едновременно да предизвикам кризата и да дам висше разрешение на атеистичния проблем — при това инстинктивно и напълно безкористно. Именно атеизмът ме доведе при Шопенхауер. Най-точно и горчиво ме почувства в една извънредно смела студия иначе толкова мекият и умерен Карл Хиллебранд, последният хуманен немец, който умееше да си служи с перото. Четох съчинението му, публикувано в „Аугсбургски вестник“; то би могло да се намери и днес в събраните му трудове — в малко по-предпазлива форма. А тогава той определи творбата ми като достижение, повратна точка, първоначално осъзнаване, като истинско възвръщане на немската сериозност и страст в областта на духовното. Хиллебранд оцени най-високо формата на съчинението, зрелият му вкус, съвършения такт в посочването на различията между личността и нещата, той го окачестви като най-силния полемичен труд, писан някога на немски език и то точно в областта на най-опасното и противоречиво немско изкуство — полемиката. Потвърждавайки без колебание — дори по-остро от мен — немското езиково лумпенизиране (днес, играейки си на пуризъм, не могат да закърпят сносно и два реда!), и със същото презрение към „водещите“ писатели на нацията, той изрази накрая възхищението си от моята смелост — онази „висша смелост“, която обикновено води любимците на един народ до подсъдимата скамейка… Влиянието на неговия труд е направо неоценимо за целия ми живот. Никой до днес не е пожелал да влезе в спор с мен. В Германия ме приемат с мълчание и мрачна предпазливост — та аз от години се възползвам от една безусловно необходима свобода на словото, каквато днес, поне в Райха, е недостъпна за никого… Моят рай е „под сянката на меча ми“. Всъщност се възползвах практически от една максима на Стендал — той съветваше да влезеш в обществото чрез дуел А как само си подбирах противниците! Противниците на първия немски свободен дух! В този смисъл станах изразител на съвършено нов тип свободен дух — и до днес нищо не ми е по-чуждо от цялото европейско и американско интимничене със „свободомислещите“. Като непоправими слепци и глупци, замаяни от „модерните идеи“, за мен те са по-далечни и откъснати, отколкото който и да е от истинските им противници. Те също искат „да подобрят“ човечеството по свой начин и биха водили жестока война против онова, което аз желая — стига да го разбираха… Но всички те още вярват в „идеала“… Аз съм първият безнравственик.
Не бих искал да твърдя, че озаглавените с имената на Шопенхауер и Вагнер Несвоевременни трябва непременно да бъдат свързвани с изясняването на двете личности или с психологически въпроси, които ги засягат — естествено без някои изключения. Така например елементарното в природата на Вагнер тук е описано с дълбока и инстинктивна сигурност като артистично дарование, чиито средства и намерения водят до следствията. Всъщност с тази своя творба съм търсил нещо съвършено различно от психологическа гледна точка — едно ново понятие за себеизграждане, за самозащита, стигаща до твърдост — един път към величието и световно-историческите задачи в тяхната неповторима изява. Това с особена прозорливост е изразено в третата част. В този смисъл Платон се е ползвал от Сократ — просто като семиотика. Днес, наблюдавайки отдалеч тези състояния, не мога да отрека, че в основата си писаното се отнася до самия мен. Съчинението „Вагнер в Байройт“ е едно видение за собственото ми бъдеще, докато „Шопенхауер като възпитател“ е моята най-съкровена история, моето раждане. И преди всичко моят оброк! Това, което съм днес, там, където съм днес — във висини, откъдето не изричам слова, а хвърлям мълнии — колко далеч бях от тях тогава! Но аз виждах сушата и дори за миг не се заблуждавах относно пътя, морето, опасностите — и успех! Великото спокойствие в обричането, щастливият поглед в бъдното, което няма да остане само обещание! Тук всяко слово е преживяно дълбоко и вътрешно, свръхболезнено, от някои думи сякаш капе кръв. Но над всичко се носи полъхът на великата свобода — самите рани не са упрек. Аз приемам философите като един страхотен и заплашителен експлозив, отделяйки истинското понятие философ от всичко друго, включващо в себе си даже Кант, да не говорим за разни други кротко преживящи академици и професори — в това отношение съчинението е просто неоценимо учение, особено като се знае, че не става дума за „Шопенхауер като възпитател“, а за неговата противоположност — „Ницше като възпитател“. Това, че тогавашното ми писане бе занятие на учен, както и другото — че си разбирам от занаята, не са без значение относно схващането на психологията на учения — то изразява чувството за дистанция, дълбоката сигурност в това, кое е задачата и кое — средствата, междинните актове и страничните неща. Бях достатъчно умен да постигна многостранност, за да се стремя чрез нея към еднозначното, за да мога накрая да стана едно. Просто трябваше известно време да бъда и учен.
ЧОВЕШКО, ТВЪРДЕ ЧОВЕШКО
С две продължения
„Човешко, твърде човешко“ е паметникът на една криза. Това е една книга за свободни духове — почти всяко нейно изречение изразява победа — чрез нея се освободих от всичко, чуждо на моята природа. Например чужд ми е „идеализмът“, което личи и от заглавието — там, където вие виждате идеалното, аз виждам „човешкото, твърде човешкото“… Аз по-добре познавам хората… Думата „свободен дух“ не би трябвало да се разбира в никакъв друг смисъл, освен като освободен дух, станал отново господар сам на себе си. Тук тонът напълно се променя: книгата е умна, ясна, при определени обстоятелства твърда и шеговита. Страстното течение в дълбините на повърхността се овладява от противопоставената му особена душевност, свойствена на аристократичния, изискан вкус. Това е причината да свързват издаването на книгата (1878) със стогодишнината от смъртта на Волтер. Защото, за разлика от ония, които му подражаваха, той беше истински рицар на благородния дух, какъвто съм и аз. Името на Волтер, поставено преди моето — това за мен действително означава напредък. При по-внимателно разглеждане действително се разкрива един непоколебим дух, познаващ всички тайни кътчета, в които
