идеалът е като у дома си, където са устоите му и неговото последно сигурно убежище. С факел, хвърлящ не спокойна и равномерна, а бляскаво режеща светлина, той осветява отвътре подмолния сеят на идеала. Това е истинска война, но без дим и барут, без войнствени етюди, без патос и скършени крайници — та дори само това би било „идеализъм“. Но тук заблудите една след друга се поставят върху ледена повърхност — така идеалът не бива опровергаван — той просто се вледенява. Тук например виждаме замръзнал „гения“, на следващия ъгъл — „светеца“, по-нататък забелязваме, вкочанен между ледените висулки, „героя“, накрая е скована „вярата“ или така наречените „убеждения“, значително е охладняло „съчувствието“, почти навсякъде е смразено „нещото в себе си“…
Тази книга започнах в първите седмици на Байройтските музикални тържества; предпоставката за нея бе обхваналото ме дълбоко отчуждение към всичко, което ме заобикаляше тогава. Онзи, който знае какви видения ме съпровождаха още по пътя, може да разбере как се почувствах една заран, събуждайки се в Байройт. Сякаш още сънувах!… Къде се намирах? Не познавах вече нищо наоколо, дори и самия Вагнер. Напразно ровех из спомените си. От Трибшен /Трибшен — селище в Швейцария, недалеч от Люцерн. Тук са някои от незабравимите срещи на Ницще с Вагнер, в Трибшен Вагнер създава творби, високо ценени от Ницше./ — далечния остров на блаженството — нямаше и следа. Несравнимите с нищо дни, в които полагахме основите, малкото, съпричастно нам общество, което празнуваше тогава, без в началото да притежава и капка вкус към всичко онова — нито следа. Какво се беше случило? Просто бяха превели Вагнер на немски! Вагнерианецът бе станал господар на самия Вагнер! Немското изкуство! Немските майстори! Немската бира! Останалите, които отлично знаехме за какъв рафиниран артист, за какъв космополитизъм на духа говори изкуството на Вагнер, бяхме извън себе си от гняв, виждайки го натруфен с немските „добродетели“. Смятам, че добре познавам Вагнерианците — „изживях“ цели три техни поколения — от благочестивия Брендел, който смесваше Вагнер с Хегел, та чак до идеалистите от „Байройтски страници“, които пък бъркаха Вагнер със себе си. Така че познавам всички определения на „добрите души“ за Вагнер. Едно кралство за една умна дума! А вместо това — едно общество, от което да настръхнеш: Нол, Пол и зеле с грация in infinitum. Няма изрод, който да отсъства — дори и антисемитът. Бедният Вагнер!… Докъде стигна… Поне да бе попаднал сред глигани!… Но сред немци… Накрая би трябвало, за нагледно учебно помагало, да изтърбушат един байройтец — не, по-добре да го спиртосат, защото им липсва спиритус, горките, а на стъкленицата да напишат: „Така изглеждаше духът, върху който се изгради Райха…“ Е, стига за това; аз заминах насред тържествата, въпреки опитите на една шармантна парижанка да ме успокои — на Вагнер се извиних с една съдбовна телеграма. Своята меланхолия и презрението си към немците пренесох със себе си в Клингенбрун — селце, скрито в Бохемските планини. И от време на време пишех, под общо заглавие „Острието на плуга“, по някой и друг ред остра психология. Тя може да се намери на страниците на „Човешко, твърде човешко“.
По онова време решението ми не беше просто скъсване с Вагнер — аз долових цялостна заблуда в инстинктите си, за които отделната грешка — все едно дали се наричаше „Вагнер“ или „Базелска професура“ — беше явен признак. Обзет бях от едно нетърпение спрямо самия себе си — виждах, че е дошло време да се уповавам само на собственото си АЗ. Изведнъж видях колко много време е пропиляно напразно, колко важни елементи от задачата ми са отнети от филологията. Направо изпитвах срам от моята фалшива почтеност… Десет напълно изгубени години, без всякаква духовна храна, през които не научих нищо полезно, неразумно изгубил се в прашната ученост. Стигнах дотам, да се влача из античната метрика с акрабия и влошено зрение. Виждах се изгладнял и изпосталял — в съзнанието ми отсъстваха всякакви реалности, а „идеалните“ неща ме водеха кой знае къде! Обзе ме неудържима жажда — оттук нататък престанах да се интересувам от всичко, освен от физиология, медицина и природни науки — даже към своите исторически студии се върнах едва когато задачата ми просто ме принуди. Тогава за първи път разгледах взаимозависимостта между противоестествено избраната дейност, наречена „професия“, за която всъщност изобщо не си призван — и онзи стремеж към притъпяване на чувството за глад и пустота чрез едно наркотично изкуство — например това на Вагнер. Оглеждайки се внимателно, аз открих, че множество млади хора изпитват тази необходимост — една противоестественост ражда друга. Днес в Германия, в Райха — за да съм точен — прекалено много млади хора са осъдени да решават преждевременно, а след това да вехнат под тежкия, непосилен товар, когото не могат да отхвърлят… Такива хора се стремят към Вагнер като към опиат — те се забравят, откъсват се за миг… Какво говоря — даже за пет — шест часа!
Тогава инстинктът ми се противопостави на едно по-нататъшно съгласие, отстъпление и себеобъркване… Начинът на живот, болестта, неблагоприятните условия — всичко това ми изглеждаше следствие на моето незнание — първоначално от заблуда, от младост, а по-късно — от закостенялост, от така нареченото „чувство за отговорност“. Тук, учудващо навреме, ми помогна лошото бащино наследство — предразположението към ранна смърт. Болестта бавно ме спаси, спестявайки ми всеки голям срив, всяка несдържана или насилствена крачка. Не съм жертвал никаква доброжелателност — по-скоро спечелих такава. Болестта ми даде възможност за постигане на съвършен обрат в навиците, тя ми разреши не, а просто ми повели забравата, дари ме с чувството да изпитвам необходимост от спокойствие, от очакване и търпение… Но това означава всъщност да мислиш!… Край на цялата книжовна глупащина — или по-добре — филология. Излекувах се, спасих се от книгата, години наред не четях нищо — това бе и най-голямото удоволствие, което изпитах, най-благородното дело, което подарих на себе си. Онова най-съкровено аз, укротено и смачкано от задължителното слушане на чуждите Азове (а именно това означава да четеш!), бавно се пробуди, а накрая отново заговори. Никога не съм бил по-щастлив, отколкото в най-болезнените и мъчителни часове от живота си — ако само за миг разгърнете „Утринна заря“ или „Странникът и сянката му“, ще разберете какво означава моето „завръщане към себе си“ — висше избавление… Всичко останало е просто следствие от него…
Човешко, твърде човешко, този паметник на неумолимото самовъзпитание, с който подготвих края на привнесения ми „идеализъм“, на „доброто чувство“, „висшия шемет“ и всичките други немски черти, бе нахвърляно в основни линии в Соренто, а окончателната си форма получи през зимата в Базел, при значително по-неблагоприятни условия, отколкото тези в юга. Главен виновник за написването на книгата е господин Петер Гаст /Петер Гаст — артистичното име на Хайнрих Кьозелиц (1854 — 1918). Композитор, следва в Базел 1875 — 78, от тогава приятел и ученик на Ницше. След смъртта на Ницше сътрудничи в издаването на произведенията. При Ницше се споменава и като Пиетро Гасти./, тогава студент в Базел и мой близък съратник. С превързана глава, изгарящ от болка, аз диктувах, а той пишеше, преписваше, поправяше — всъщност той бе истинският писател, а аз само авторът. Когато, за голямо учудване на един тежко болен, готовата книга попадна в ръцете ми, изпратих, между другото, и два екземпляра в Байройт. Като чудо на случайността по същото време при мен попадна и един текст на Парсифал, който бе подписан с послание „на моя скъп приятел Фридрих Ницше. Рихард Вагнер,
