Сега ще разкажа историята на Заратустра. Основната концепция на този труд, мисълта за вечното връщане, висшата форма на утвърждаването, която изобщо може да бъде достигната — се роди през август 1881 година — нахвърлих го набързо под заглавие „6000 стъпки отвъд човека и времето“. Тоя ден се разхождах из горите около езерото при Силваплана — спрях се при един чудовищен скален хълм, приличащ на пирамида — това бе недалеч от Сурлай. Там ми хрумна мисълта за написването. Ако се върна няколко месеца назад откривам, сякаш като знак, една дълбока и решителна промяна във вкуса ми, преди всичко към музиката. Вероятно към нея трябва да причислим и целия Заратустра; предпоставка за това — дълбоко съм убеден — бе фактът, че прераждането в изкуството вече се чуваше. Заедно с един от „възродените“, приятелят ми Пиетро Гасти, открихме през пролетта на 1881 година в планинските бани Рекраро, недалеч от Виченца, че фениксът-музика прелита над нас с много по-леки и блестящи крила отколкото преди. А пък ако погледнем по-напред от оня августовски ден към изненадващото и протекло при невероятни обстоятелства раждане н; творбата — февруари 1883 година (епилогът й, от който цитирах няколко думи в настоящия предговор, бе завършен в светия час на Вагнероват смърт във Венеция) — излиза, че тази моя „бременност“ е продължила осемнадесет месеца. А именно тези осемнадесет месеца навеждат някои на мисълта (най-вече будистите!), че съм същинска слоница /Т.е. че имам продължителна, „слонска“ бременност/. През този период се роди и Веселата наука, която е просто белязана с близостта на нещо несравнимо, тя дори дава началото на Заратустра, а в предпоследната част от четвъртата си книга изразява и неговата основна мисъл. По това време е създаден и онзи Химн на живота (за смесен хор и оркестър), чиито партитури бяха издадени преди две години от Фритцш в Лайпциг — вероятно един не съвсем незначителен симптом за състоянието ми през оная година, когато бях напълно в плен на утвърждаващия патос — аз го наричам трагичев. Сигурно един ден с този химн ще почетат собствената ми памет. За да не се получи недоразумение, искам да отбележа, че текстът не е мое произведение — той е просто учудваща инспирация от една млада рускиня, с която бях близък по онова време — г-ца Лу фон Саломе. Онзи, който изобщо открие някакъв смисъл в последните думи на стихотворението, ще разбере предпочитанието и възхитата ми — те са наистина велики. Болката не е протест срещу живота! „Ако не можеш да ми дадеш повече щастие — е, добре! — имаш своята мъка!“ На това място сигурно и музиката ми е велика (последната нота на кларинет-А е СИ, а не С, печатна грешка). Следващата зима прекарах в тихия залив на Рапало, недалеч от Генуа, между Чиавари и предпланините на Порто Фино. Здравето ми се бе влошило, зимата бе студена и прекалено дъждовна, малката вила бе на самия бряг и нощният прилив правеше съня ми почти невъзможен — така че всичко бе противоположно на желаното. И въпреки това, сякаш за доказателство на тезата ми, че всичко решаващо става „въпреки“, в тая зима и при тия неблагоприятни обстоятелства се роди Заратустра. Преди обед се изкачвах на юг по великолепния път към Зоагли, покрай пиниите, а пред погледа ми се простираха морските далечини; след обед, когато ми позволяваше здравето, обикалях целия залив Света Маргарита чак отвъд Порто Фино. Тия места са ми много близки, защото споделям и огромната слабост към тях на император Фридрих Трети — там случайно попаднах отново през есента на 1886 година, при последното му посещение в тоя забравен край. По тези две пътеки в мислите ми се роди образът на Заратустра — по-правилно, той ме връхлетя…
За да разберете този човешки тип, е необходимо да си изясните една физиологическа предпоставка — онова нещо, което аз наричам висше здраве. Не бих могъл да обясня това понятие по-добро, отколкото съм го сторил в петата книга на „Веселата наука“. „Ние, новите, безименните, неразбраните“ — се казва там — „ние, недоносчетата на още недоказаното бъдеще, се нуждаем за новата цел от нови средства — а именно от ново здраве — по-силно, по-хитро, по-жилаво, по-дръзко от всяко досегашно. Онзи, чиято душа жадува да изживее целия обхват на ценностите и желанията, да преброди всички брегове на това идеализирано «Средиземноморие», и чрез придобитото в приключенията познание да се убеди в това, как се става откривател и завоевател на идеала — все едно дали артист, светец, законодател, мъдрец, учен, благочестив, атеист — всеки един се нуждае главно от висше здраве — такова, каквото не само да притежаваш, но и непрекъснато да придобиваш, да извоюваш, защото безкрайно и неуморно ти отдаваш, длъжен си да отдаваш… И тогава, след като ние, аргонавтите на идеала, пътувахме дълго — повече смели, отколкото умни, рискуващи корабокрушение, но по-здрави от всякога — тогава ни се стори, че сякаш за награда стигнахме пред нова, неоткрита и неизвестна никому земя, чиято територия и граници никой не познаваше — всичко бе отвъд известното, отвъд идеала — един свят, преизпълнен с красота и неясност, със страхотно и божествено — толкова преизпълнен, че любопитството ни се превърна в страстна и неутолима жажда за власт над всичко това, в чувството, че оттук нататък едва ли ще се наситим! Можехме ли след подобни изблици и с нашата ненаситност за знания да се задоволим със сегашните хора? Неизбежно бе за нас да гледаме на техните важни цели и идеали с една зле прикривана несериозност и дори изобщо да не ги забелязваме… Друг идеал ни примамваше — прекрасен, изкусителен, опасен идеал, за завладяването на който не желаехме съмишленици — никому не бихме отстъпили с лека ръка своето право — идеалът на един дух, наивен, който с несъзнателно, но преливащо съвършенство си играе с всичко онова, наричано досега свято, недосегаемо, божествено — за който всичко висше, до днес неоценено от тълпата, се крие в опасността, в разрушението, в унижението, най-малкото — в една слепота или самозабрава. Това е идеалът на едно човешко и свръхчовешко самочувствие, което в очите ни изглежда нечовешко — ако ги съпоставим например с всички досегашни световни завоевания, изразени в тържествеността на жеста, словото, тона, погледа, морала и други подобни, би изглеждал като тяхна неволна пародия, но точно с него се повдига булото на великата сериозност, за първи път се поставя истинската въпросителна, съдбата отново се връща при душата, стрелката се отмества, започва трагедията…“
