„идеализъм“ като съвсем типична форма) — и формулата на висшето утвърждаване, родена от изобилието и свръхизобилието, едно да без всякакви предразсъдъци, отправено към мъката, към вината, към всичко дискусионно, към всичко чуждо на действителността… Това последно, весело и спонтанно да, отправено към живота, не е само най-висш възглед, а същевременно и най-дълбокият, най-строго потвърден и поддържан от науката и истината. Формите на съществуване, отречени от християнските и другите нихилисти, стоят на ценностната стълбица безкрайно по-високо от онова, което декадентските инстинкти утвърждават. За да се разбере това, е необходима смелост, а като нейно условие — и излишък на сила — защото смелостта може да стигне единствено докъдето й позволява силата — според мярата си за сила тя се доближава до истината. За силните познанието и утвърждаването на реалността са точно такава необходимост, каквато са за слабите страхът и проклятието над реалността — „идеалът“… Слабите не могат да опознават — декадентите се нуждаят от лъжата — тя е тяхно условие за съществуване. Онзи, които не само разбере думата „дионисиево“, а който разбере и себе си в нея, — не се нуждае от отричането на Платон, на християнството или на Шопенхауер — той вече подушва разложението…
Доколко съм открил и изяснил понятието „трагично“, а също и крайното познание за психологията на трагедията, може да се прочете в Залезът на боговете. — „Утвърждаването на живота и в най-страшните и трудни проблеми; на волята за живот, която жертва своите най-висши типове, за да задоволи собствената си неизтощимост — това аз нарекох дионисиево, в него открих моста към психологията на трагическия поет… Не да се освободиш от страха и състраданието, не да се пречистиш от някакъв опасен афект чрез несдържано разтоварване — както смяташе Аристотел, а преодолявайки болката и състраданието ще изпиташ върховното удовлетворение от това — да се отъждествиш с раждането — онова удовлетворение, съдържащо и удоволствието от унищожението…“ В този смисъл имам правото да се смятам за първия трагически философ — това ще рече пълна противоположност и антипод на песимистичния философ. Преди мен не съществува превръщането на дионисиевото във философски патос — липсва трагическата мъдрост — напразно съм я търсил у най-великите гръцки философи, живеели два века преди Сократ. Остана ми едно колебание към Хераклит, в чието присъствие се чувствам по-приятно, отколкото с другите. Утвърждаването на отмирането и унищожението, което е решаващо в дионисиевата философия; утвърждаването на противоречията и войната, утвърждаването на бъдното дори при радикално отхвърляне на действителността — ето тук може да се долови онова, което е в природата ми. Учението за „вечното връщане“ — ще рече безусловният и безкрайно повтарящ се кръговрат на нещата — това учение на Заратустра — може да е било проповядвано още от Хераклит. В свещената Стоа, която свързваме предимно с неговото име, се съдържат някои признаци за това.
От тези писания говори една чудовищна надежда. Всъщност аз нямам никакво основание да изоставя надеждите си за едно дионисиево бъдеще на музиката. Ако избързаме с един век, ще установим, че моят атентат е насочен срещу продължаващото вече две хилядолетия оскверняване на човечеството, срещу антиприродата. Онази нова жизнеутвърждаваща сила, която поема в ръце великата задача за извършване на висша селекция, включително и безмилостно унищожаване на всичко изродено и паразитно, ще върне на света необходимото пълнокръвие на живота, от което трябва да покълне и израсте дионисиевото състояние. Предричам трагическа епоха: висшето жизнеутвърждаващо изкуство — трагедията — ще се възроди тогава, когато човечеството приеме съзнателно най-жестоките, но неизбежни войни, без да страда от това… Като психолог имам право да добавя, че онова, което съм чул на младини във вагнеровата музика, няма нищо общо с Вагнер, че когато описвам дионисиевата музика, описвам онова, което аз съм чул, че инстинктивно трябва да преведа и преобразя всичко на езика на новия дух, който нося в себе си. Доказателство за това, толкова силно, колкото би могло да бъде едно доказателство, е съчинението ми „Вагнер в Байройт“: при всички психологически неща от решаващо значение говоря единствено за себе си — навсякъде, където в текста е употребено името на Вагнер, може без уговорки да се постави моето или това на Заратустра. Образът на художника на дитирамбата е изцяло образ на предишния ми живот — обрисуван с мощна дълбочина, без дори и за миг да се докосва до Вагнеровата реалност. Самият Вагнер имаше понятие за това — той не се припозна в съчинението ми. В този смисъл „мисълта за Байройт“ се превърна в нещо, което не е загадка за познавачите на Заратустра — в онова велико пладне, когато избранниците се посвещават на най-висшите задачи — кой знае? Мечтата за един празник, който и аз ще доживея… Патосът на първите страници е световноисторически, погледът, за който става дума на седмата страница, е същински поглед на Заратустра. Вагнер, Байройт и цялата немска окаяност са просто един облак, в който се оглежда безкрайният мираж на бъдещето. Всички мои важни психологически черти са въплътени във Вагнер — едновременното съжителство на най-светли и на съдбоносни сили, волята за власт — каквато никой не е притежавал, безрезервната решителност в областта на духовното, безкрайната сила и воля за учение, която обаче не потиска волята за дело. Всичко в това съчинение е пророческо: близкото възкресение на гръцкия дух, необходимостта от анти- Александровци, които отново да вържат веднъж разсечения Гордиев възел на гръцката култура… Тук прозвучава световноисторическият акцент, въвеждащ понятието „трагически възглед“ — изобщо съчинението изобилства от световноисторически акценти. Това е най- страшният обективизъм, който съществува: абсолютното осъзнаване на това, какво съм, се проектира върху някаква случайна реалност — истината ми говореше сякаш от безкрайни глъбини. По-нататък, на стр. 46, с решаваща сигурност и пророчество е описан стилът на Заратустра, а едва ли някой ще сътвори такъв величествен израз на неговия връх — актът на чудовищно пречистване и възвисяване на човечеството, какъвто ще откриете на страниците от 35 до 37.
И четирите Несвоевременни са по своята същност войнствени. Те доказват, че аз не съм „мечтателният Ханс“, а изтеглянето на шпагата ми доставя удоволствие — при това да се бия с незащитена китка. Първото нападение (1873) бе насочено срещу немското образование, на което още тогава гледах с нескрито презрение. Без смисъл, без съдържание, без цел — просто едно „обществено мнение“. Няма по-коварно недоразумение от вярата, че успехът на немското оръжие се дължи на немското образование — на него отдават дори тяхната победа над Франция… Втората част (1874) осветлява жизненоопасното, разяждащото и тровещото в живота, породено от развитието на съвременната наука — животът боледува сред тези безчовечни зъбчати колела и други механизми, той страда от „безличността“ на работника, от фалшивата икономика на „разделянето на труда“. Загубва се смисълът, а средството на модерната научност — културата — се варваризира… Така разгледан, „историческият смисъл“, гордостта на нашия век, за пръв път е разпознат като болест, като типичен признак на упадъка. В третата и четвъртата части са разгледани два образа на себеоткриването и самовъзпитанието, целящи да ни насочат към по-висше понятие за „култура“, към възстановяване на истинското понятие „култура“ — два абсолютно несвоевременни типа, противопоставили се на всичко, което ги заобикаля и изпълнени със суеверно презрение към онова, носещо
