църковен настоятел“. В тази размяна на двете книги сякаш долових някакъв злокобен тон… Като че се кръстосваха шпаги… Във всеки случай и двамата почувствахме това — защото занапред мълчахме. По това време излязоха първите броеве на „Байройтски страници“ — просто разбрах за какво бе крайно време. Невероятно! Вагнер бе станал благочестив…
Онова, което мислех през 1876 година за себе си, чудовищната сигурност, с която приемах задачата си и нейното световноисторическо значение — за това свидетелства цялата книга и най-вече един особено изразителен пасаж — само че и тук, с инстинктивното ми коварство, избягнах думичката „аз“, но не за сметка на Шопенхауер и Вагнер — сега прославих превъзходния ми приятел д-р Паул Рее — който, за щастие, е прекалено фин… Други не бяха така фини — сред моите читатели винаги съм съзирал безнадеждните — например типичния немски професор разпознавам по това, че само заради един пасаж възприема цялата книга като висш реализъм… Всъщност писанието съдържа несъгласие с няколко изречения на моя приятел: по този повод може да се прочете предговора към „Генеалогия на морала“. Ето и текста: Коя е всъщност тезата, до която, със своите разсичащи анализи на човешките действия, е достигнал един от най-дръзките и хладнокръвни мислители, издателят на „За произхода на моралните чувства“? (чети и разбирай Ницше — първият безнравственик). „Моралистичният човек не е по-близо до света на идеите, отколкото до реалния свят, защото няма свят на идеите.“ Тази теза, защитена рязко и твърдо, въпреки ударите на цялото световно познание (прочетете Преоценката на всички ценности — може би някога — през 1890 година! — тя да послужи за брадвата, която да отсече до корен метафизическата потребност на човечеството) — дали тя ще е благословия или проклятие за хората? Във всеки случай тя има такива възвишени последици, едновременно плодоносна и жестока, с двойствен взор, свойствен на великите постижения…
УТРИННА ЗАРЯ
Мисли за морала като предразсъдък
С тази книга започнах своя поход срещу морала. Не че в нея се усеща и едва доловим мирис на барут — там човек ще почувства съвсем други, много по-благородни ухания, стига да притежава достатъчно силно обоняние. Нито голямо, нито пък малко оръдие: ако влиянието на книгата е отрицателно, това се дължи на по-слабите средства — онези средства, от които влиянието произлиза като крайност, а не избухва като оръдеен изстрел. Това, че завършвайки книгата, човек започва да се отнася с особена предпазливост към всичко онова, което се е наричало „морал“, не е в противоречие с факта, че по страниците й няма да срещнете никакво отрицание, в смисъл на нападка или злост — напротив, книгата е светла и лъчезарна, подобно на сирена, отдала се върху скалите на слънчевите лъчи. Тази сирена бях самият аз — сякаш почти всяко изречение е изпълзяло от безредно разхвърляните скали близо до Генуа, където самотно споделих тайната си с морето. И днес, при случаен допир с тази книга, всяко нейно изречение ми прилича на безкрайно малка нишка, с помощта на която изтеглям от глъбините несравними неща — чудотворното въздействие на спомена просто ме разтреперва. Изкуството й се крие във възможността да задържиш леко и безшумно минаващите край теб неща — ония мигове, които аз наричам „божествени гущери“. Но не да ги сграбчиш, или да ги задържиш жестоко като онзи млад бог, пробол клетото гущерче с върха на копието си — а с нещо друго, също тъй остро — върха на перото… „Има толкова много утринни зари, които не са изгрели“, — тази индийска поговорка е мотото на книгата. Кой е виновникът за настъпването на онова ново утро, на тази още неоткрита нежна руменина, предхождаща новия ден — не, а поредица нови дни! — Преоценката на всички ценности, отскубването от моралните предразсъдъци, утвърждаването и доверието към всичко, което досега е било забранено, презряно и прокълнато. Тази утвърждаваща книга излъчва светлина, любов, нежност, и ги насочва към истински лошите неща, връща им душата, съвестта, висшето право и привилегията за съществуване. Никой не напада морала, дори не го разглежда… Книгата завършва с едно „или?“ — Това е и единствената книга, която завършва с „или?“.
Моята задача е да подготвя човечеството за мига на висшето самоосъзнаване, за великото пладне, когато то да се огледа, да хвърли поглед назад, освободено от влиянието на случайността и духовника, за първи път да си зададе цялостния въпрос: защо? За какво? Тази задача е породена от възгледа ми, че човечеството не може само да поеме по правилния път, но въпреки това съвсем не се управлява от бога, а тези свети ценности са плод на собствената му фантазия и чрез тях то е отгледало инстинкта на отрицанието, загниването и декадентството. Въпроса за произхода на моралните ценности смятам за първостепенен, защото той определя човешкото бъдеще. Изискването да се вярва, че всичко е в най-добри ръце от самото начало, че Библията е окончателното успокоение и вяра в божественото управление и мъдрост — това, преведено на реален език, означава недопускане на надмощието на волята за истина над нейната достойна за съжаление противоположност, а оттук — досега човечеството се е намирало в най-лоши и злонамерени ръце, че е управлявано от най-неудачните, изпълнени с коварна жажда за отмъщение слепци, които отрекоха света и навредиха на хората. Решаващият признак, който разобличава духовника (включително и скрития духовник — философа) като господстващ не само над една затворена религиозна общност, но като господар изобщо; който показва, че декадентският морал, волята за „края“, е просто морал за себе си — този признак е непреходната стойност, присъща на неегоистичното и враждата — винаги свойствена на егоистичното. Онзи, който не споделя мнението ми, го смятам за заразно болен… Но всъщност целият свят не споделя това мое мнение. За един физиолог съществуването на подобно противоречие не оставя и капка съмнение за болестен признак. Ако дори и най-малкият орган от целия организъм отстъпи от своето самосъхранение, от своята възвращаемост на сила, от своя „егоизъм“, то целият организъм се изражда. Физиологът изисква ампутиране на изродената част, той отрича каквато и да е солидарност с изроденото, той е безкрайно далеч от чувството за съжаление. Обратно — духовникът желае точно израждането на цялото, на човечеството, затова той консервира изроденото и по този начин става негов господар. Какъв е смисълът на ония лъжливи понятия, помощниците на морала — „душа“, „дух“, „свободна воля“, „бог“, ако не да сринат човечеството физиологически? Ако отклоним сериозността на самосъхранението и натрупването на сила в тялото, т.е. в живота, ако от анемичността сътворим „идеал“, а от презрението към тялото конструираме „спасение на душата“ — какво друго е това освен рецептата на упадъка? Загубата на равновесие, противопоставянето на естествените инстинкти, с една дума „самонезаинтересованост“ — това до днес се наричаше морал… С „Утринна заря“ поведох борба против морала на себе-обезличаването.
ВЕСЕЛАТА НАУКА
(„la gaya scienza“)
„Утринна заря“ е една утвърждаваща се книга — дълбока, но светла и добродушна. Същото важи в най-голяма степен и за Веселата наука — почти във всяко изречение дълбокият смисъл и смелата воля се държат ръка за ръка. Една строфа, която изразява благодарността ми към най- прекрасния месец — януари, а и цялата книга — просто подарък — най-добре издава дълбочината на тази
