Днес, в края на деветнадесети век, дали някой има ясна представа или понятие за онова, което поетите от великите епохи са наричали инспирация? Ако не, то бих искал да го опиша. При запазилото се у нас дори и малко суеверие ние не сме в състояние да отхвърлим представата — или юздите — или медиума — на свръхестествените сили. Понятието „откровение“ — в смисъл, че със забележителна сигурност и финес нещо изведнъж става видимо, което разтърсва в дълбочина, което преобръща и събаря из основи — това понятие е просто описание на фактите. Нито търсиш, нито чуваш, нито приемаш, нито питаш — мисълта блясва като светкавица, с фатална необходимост и без колебание — самият аз никога не съм се колебал в избора. Едно възхищение, чието чудовищно напрежение се разтоварва в изблик на сълзи, при което крачката несъзнателно се ускорява или забавя, едно несъвършено извън себе си, придружено с отчетливо и ясно осъзнаване и изпитване на безкрайно фин трепет и леденостудени тръпки, разтърсващи от главата до петите; една дълбочина на щастието, спрямо която болезненото и мрачното не действат като противоположност, а я обуславят и предизвикват просто като необходим цвят сред този излишък от светлина; един инстинкт на ритмични отношения, преодоляващ всички пространства и форми — потребността от продължителност, от безкрайно протяжен във времето ритъм е почти мярка за силата на инспирацията — нещо като противодействие и изравняване на напрежението… Всичко се извършва във висша степен несъзнателно, но сякаш в разразила се буря от чувствена свобода, необусловеност, сила, божественост… Най-забележителното в картината и притчата е тяхната несъзнателност — всичко изглежда най-близко, най-просто и най-правилно. Сякаш — нека си припомним думите на Заратустра — нещата сами идват и се подреждат в притчата: „Тук всички неща с милувка идват от думите ти подмамени и те ласкаят, те искат да те оседлаят и да те яхнат. На гърба на всяка притча яздиш ти към всяка истина, хрумват ти всички думи и техни подобия и всичко, що съществува, желае да се превърне в слово, и бъдното иска от теб да се поучи“. Това е моето познание за инспирацията, изобщо не бих се колебал да се върна хилядолетия назад, за да намеря някого, който би могъл да каже: „И аз мисля така“.
Няколко седмици лежах болен в Генуа. Последва една мъчителна пролет в Рим, където едва понасях живота — не бе никак леко. Това място ужасно ме угнетяваше — най-неподходящото за поета на Заратустра — обитавах го не по своя воля. Опитвах се да се измъкна, желаех да отида в Аквила — противоположността на Рим — някога и аз ще създам подобно място, нещо като спомен за един атеист и враг на църквата, на един от най-близките ми родственици, великият потомък на Хоекщауфените император Фридрих Втори. Но по ирония на съдбата трябваше да се върна отново. След като се уморих в търсене на антихристиянска среда, въпреки усилията трябваше да се задоволя с площад Барберини. За да избегна зловонието, попитах в двореца Квиринале дали нямат някоя тиха стая за един философ. На една лоджия, високо над споменатия площад, откъдето се виждаше цял Рим и ромоленето на фонтаните се чуваше отвсякъде, сътворих най-самотната песен, известна досега — Нощна песен; по онова време у мен непрекъснато звучеше една мелодия, чийто рефрен намирах в думите „Мъртъв пред безсмъртието“. Отново открих Заратустра през лятото, когато се завърнах в светото място, осенило ме някога с идеята за него. Десет дни ми бяха достатъчни — нито при първото, нито при третото ми връщане към него са ми били необходими повече. Следващата зима, под халкионското небе на Ница, което дотогава не бях виждал, намерих за трети път Заратустра — и всичко беше готово. Общо за по-малко от година. Много тайни кътчета и височини около Ница сякаш са озарени от святостта на ония незабравими мигове — главата, назована „За вехти и нови скрижали“, се роди в трудното изкачване по скалите към прекрасното мавърско село Еца — голямата мускулна енергия у мен винаги се е съчетавала с мощен творчески прилив. Тялото бе въодушевено, да не говорим за „душата“… Често ме виждаха да танцувам, без всякакви признаци на умора бродех по седем — осем часа из планините. Спях добре, смеех се много и се радвах на съвършена бодрост и търпение.
Извън тия „десетдневни“ творби годините през времето и особено след Заратустра бяха несравнимо трудни — за да бъдеш безсмъртен, плащаш скъпо, умирайки много пъти приживе. Има едно нещо, което наричам с думата омразата на великото — т.е. всичко велико — труд, дело или друго, веднъж създадено, се обръща безвъзвратно против оногова, който го е сътворил. Именно това, че го е създал, прави твореца слаб — той вече не издържа делото си, не може да го гледа в очите. Да носиш в себе си нещо, което никога не би искал, в което сякаш като във възел е стегната съдбата на човечеството — и изведнъж да съзреш всичко това обърнато срещу себе си! Върху себе си! То просто те смачква… Омразата на великото! Другото нещо е оная зловеща тишина наоколо… Самотата има седем кожи — не можеш да ги пробиеш. Вървиш между хората, поздравяваш приятели — и отново пустош, няма близък поглед. В най-добрия случай съзираш срещу себе си нещо като скрит бунт. Този бунт забелязах — в различна степен — почти у всички около мен — изглежда че няма нищо по-обидно от това изведнъж да забележиш дистанцията — рядкост са благородните натури, които не могат да живеят, без да уважават. Третото нещо е абсурдната дразнимост на кожата от дребни убождания, един вид безпомощност пред всичко нищожно. Това ми се вижда обусловено от чудовищното прахосване на дефанзивни сили, предпоставка за което е всяко едно съзидание, всяко дело, предизвикано от най-лични, най-вътрешни подбуди. И от тук малките отбранителни възможности — те сякаш са отписани, за тях не достига сила. Бих посочил, че това е и причината за лошото храносмилане, за нежеланието към движение, за усещането на студ и най-вече за недоверието — онова недоверие, което често пъти е една етиологическа грешка. В едно подобно състояние веднъж усетих близостта на стадо говеда далеч преди да съм го видял — просто от нахлуването на човеколюбиви мисли в главата ми — стадото носеше топлина…
Този труд сам говори за себе си. Ако оставим настрана поетите, едва ли друго нещо е сътворено при такъв огромен приток на сила. Моето понятие „дионисиево“ намери тук своя висш израз — съизмерено с него, цялото останало човешко дело изглежда бедно и ограничено. Това, че Гьоте и Шекспир не са могли и за миг да вдъхнат от ония чудовищни страсти и безкрайни висини, че Данте, в сравнение със Заратустра, е просто обикновен вярващ, а не човек, който създава истината, още по-малко господстващ над света дух и съдба, че поетите на Веда са духовници и не е достойно да лежат в краката на Заратустра — всичко това е най-малкото и изобщо не дава представа за дистанцията, за лазурната и кристална самотност на това произведение. Заратустра има вечното право да заяви: „Аз описвам кръгове около мене и свещени граници; все по-малцина и по-малцина се изкачват с мене по все по-високи и по-високи планини: аз изграждам планинска верига от все по-свещени планини.“ /„Тъй рече Заратустра“, III част, За вехти и нови скрижали, 19. Превод Жана Николова-Гъльбова./ Дори и да съберем добрината и духа на всички велики хора в едно, те не биха могли да сътворят и една от речите на Заратустра. Чудовищна е височината на стълбата, от която ни гледа той — който е виждал, искал и можел стократно повече от всеки друг човек. Всяка дума у този утвърдител на новия дух е противоречие, а всички негови противоречие са свързани в някакво ново единство. Най-висшите и най-долните страсти на човешката природа, на най-сладкото, лековатото и плодовитото — сякаш се изливат от един извор с безсмъртна неизбежност и сигурност. До неговата поява не са се появявали както върхове, така и пропасти — още по-малко са имали понятие за истината. Дотогава дори и един от великите не е открил и разгадал и частица от това откровение на истината. Нито мъдростта, нито душевното изследване, нито изкуството говорят при Заратустра — най- близкото и ежедневното казват тук нечувани неща. Сентенцията трепери от страст, бъбривостта се е
