Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

и загадката, и зловещата случайност.

И как бих понесъл аз това, че съм човек, ако човекът не беше също и поет и разгадател на загадки, и спасител на случайността? Да спасиш потъналото в минало.

Да спасиш потъналото в минало и всяко „тъй беше едно време“ да превъплътиш в едно „тъй го исках аз“ — единствено това би означавало за мене спасение.

/„Тъй рече Заратустра“, II част, За спасението. Превод Жана Николова-Гълъбова./

На друго място Заратустра най-строго определя Единственото, което означава за него „човекът“ — не обект на любов или състрадание — Заратустра е господар и над великото отвращение от човечеството — за него човекът е вещество, урод, грозен камък, потребен на скулптура.

Да-не-_искаш_-вече и да-не-_цениш_-вече, и да-не-_твориш_-вече, ах, дано тази голяма умора да остане завинаги далеч от мене!

Дори и в познанието аз чувствам само насладата от замисъла и творческото осъществяване на моята воля. И ако има невинност в познанието ми, то е от това, че в него има воля за творчество.

Далеч от бога и боговете ме теглеше властно тази воля, та какво би могло да се твори повече, ако имаше вече богове?

Ала към човека ме влече все отново и отново тази пламенна воля към творчество — също както млатът се стреми към камъка.

Ах, вие, люде, в камъка спи за мене един образ, образ на образите ми! Ах, неужели той трябва да спи в най-коравия, най-грозния камък!

Сега вилнее моят млат свирепо срещу неговия затвор. От камъка летят отломки. Та що от това?

Да го завърша искам аз. Защото сянка дойде при мене — най-тихото и най-лекото от всички неща ме навести!

Красотата на свръхчовека ме навести като сянка. Ах, братя мои! Що ме е грижа вече за боговете!

/„Тъй рече Заратустра“, II част, На блажените острови. Превод Жана Николова-Гълъбова./

Бих желал да посоча една последна гледна точка — курсивът ще я разясни. За една Дионисиева задача е необходима твърдост на чука, удоволствие от самото унищожение — това са дори решаващи предпоставки. Императивът „Бъдете твърди!“, вярата, убеждението, че всички съзидатели са твърди, са истинските признаци на една дионисиева натура.

ОТВЪД ДОБРО И ЗЛОПрелюдия към една философия на бъдещето

— 1 —

Задачата ми за следващите години бе предопределена възможно най-строго. След като бе решена нейната утвърждаваща част, дойде ред и на отричащата, на отхвърлящата съставка — истинската преоценка на всички досегашни ценности, голямата война, заговорът в деня на развръзката. Тук бе включено и бавното, внимателно оглеждане в търсене на ония, които биха подали ръка, които с готовност и сила биха помогнали в унищожението. Оттук нататък всички мои писания са като въдичарски куки: може би съм по-добър рибар от останалите? Ако нищо не се хване, вината не е моя. Просто е нямало риба…

— 2 —

Тази книга, писана в 1886 година, е по същество критика на модернизма, на модерните науки, на модерните изкуства, също и на модерната политика; тя е докосване до един противоположен тип, който е всичко друго, но не и модерен — по-скоро благороден и утвърждаващ тип. В този смисъл творбата е една школа за благородство, като това понятие е използвано във възможно най-духовен и радикален смисъл. Трябва да си много смел, само за да издържиш тази школа, не трябва да си се научил на страхливост. Всички онези неща, с които епохата се гордее, тук са разгледани като противоположност на този тип, т.е. почти като лоши маниери — например всеизвестният „обективизъм“, „съчувствието към всички страдащи“, „историческият смисъл“ с неговото робуване и преклонение пред научността, пред чуждия на човешките инстинкти вкус. Ако човек има пред вид, че писанието следва Заратустра, тогава вероятно ще отгатне диетичния режим, на който се дължи създаденото. Окото, навикнало от чудовищната нужда да вижда надалеч, защото Заратустра е по-далновиден дори и от царк, бива принудено тук да се взре в най-близкото, във времето си, в онова около нас. И в най-дребните елементи, предимно във формата, ще забележим едно съзнателно отклонение от ония инстинкти, които биха направили Заратустра възможен. Рафинираността на формата, на възгледа са поставени на преден план заедно с изкуството на мълчанието, психологията е овладяна с твърдост и жестокост — липсва всякакво добродушие… И всичко това облекчава, кой би отгатнал вида на разтоварване, необходим след огромното разхищение на доброта, свойствено на Заратустра?… Погледнато теологически — послушайте, защото аз рядко говоря от тази позиция — самият бог се е преобразил на змия в заника на преизпълнения си с дела ден и е пропълзял под дървото на познанието: просто си е почивал от това да е бог… Извършил е всичко толкова добре… Дяволът е просто божието безделие в онзи седми ден…

ГЕНЕАЛОГИЯ НА МОРАЛАЕдна полемика

Разглеждани по отношение на израза, преднамереността и изкуството на изненадата, трите части на генеалогията са може би най-зловещото писание досега. Както е известно, Дионис е бог на тъмнината. Всеки път съществува едно начало, което трябва да заблуждава, студено, научно, иронично, преднамерено — то е на преден план. Постепенно нараства тревогата, идват отделни проблясъци, неприятните истини се приближават от тъмнината с далечен грохот — докато накрая, в бясно темпо, всичко нараства с чудовищно напрежение. Накрая винаги, сред страхотни детонации, иззад облаците надниква една нова истина. Първото изследване се отнася за истината на християнската психология — раждането на християнството от духа на скритата омраза, а не, както е прието да се смята, от духа изобщо — като антидвижение срещу господството на благородните стойности. Второто изследване се отнася до психологията на съвестта: тя не е, както смятат някои, „божият глас в човека“, тя е инстинктът на жестокостта, който, след невъзможността да се разтовари навън, се обръща навътре в себе си. Тук за пръв път жестокостта се разглежда като една от най-старите основи на културата, без които последната би била немислима. Третото изследване дава отговор на въпроса защо е чудовищна силата на аскетичния идеал, идеала на духовенството, въпреки че той е най-вредният идеал — същинска воля за отрицание, за край, декадентски идеал. Отговорът е: не защото зад духовниците стои бог, както е прието да се мисли, а защото това е просто най-добрата грешка — защото това е единственият досегашен идеал без конкуренция. „Защото човек предпочита да иска нищото, отколкото да не иска изобщо!“… Преди всичко не е съществувал противо-идеал — чак до Заратустра. Мисля, че ме разбирате. Три решаващи изследвания на един психолог в полза на бъдещата преоценка на всички ценности. Тази книга съдържа първата психология на духовника.